из дневника* на един анкетиран българин

14-ти Декември, 926 година – петък, 18:36 CET, на границата между Хърватско и България.

…Четири дена как не съм ял. Все още мога да вървя, ама раната на бедрото ми започна да мирише лошо. Днес за първи път ни дадоха почивка и добре, че багатур багаинът Ославна излезе човек и нас ранените не ни изпрати за дърва. После пък ни каза, че кавханът, ичиргу боилът и кана боила колобърът решили да обявят класация – Топ 100 – за най-великите българи на всички времена. На спечелилия щели да дигнат паметник, затова всеки трябвало да даде глас за някого. Глупости! Вместо някой да обясни защо ни беше тази война с хърватите, сега ще ни отвличат вниманието с общонародни кампании. Първо щели да гласуват ранените, после другите, защото не се знае колко от нас ще оживеят да видят резултатите. Сигурно по този начин най-лесно се лъже. Няма значение. Ще участвам.

Кого да пиша най-отгоре? Сегашния си владетел? Не. Не. Не. За какво ни изклаха по тия чукари? И какво стана на срещата с Роман?! И то след като тъй ги сразихме при Ахелой... Като го пита византиецът: „Цар на кои ромеи се наричаш ти?” – какво каза нашият? Нищо! Умрях от срам. Това българин не е, камо ли велик. Жалко, само дето толкова години умираме като народ в преследването на неговата лична цел, на която бог му нито съизволява, нито съдейства. За подобен всебългарски срам ми е говорил дядо ми, когото накарали да си обърне вярата, защото бащата на този владетел – друг некадърник – докарал работата до такъв глад, какъвто светът не бил виждал дотогава и какво?! – тръгнал да ни приобщава към цивилизацията. Не с неоспорими аргументи и разумни доводи, а с действия, подобни на варварин, загубил разсъдъка си. И стана тя една: византийците отвориха границата за евтина работна ръка, страната обезлюдя и няма кой да обработва земята. Срам за бащата, срам и за сина – на стари години да се бия за интересите на собствената си държава, толкова далече от границите й! Бог ни наказва с такива управници. Никой от тях не трябва да бъде в тази класация.

Тогава кой? Книжовниците? Тези плъхове, дето нищо свястно не са написали, а само преписват помежду си сложни магнаурски плетеници. Недостойни блюдолизци, единият чак описа двореца на сегашния владетел и то така, че да си глътнеш езика. Пък и настоява: „Само който види със собствените си очи, може да се възхити най-добре”. Е, аз нали всяка година го виждам! Нищо особено, ново строителство.

Бедно е моето време откъм велики българи. И затова нека чрез това гласуване се знае – онзи, който най-много прослави народа, беше Охсун от рода Кюригир. Прослави българите по целия свят с борбата си. Като чуя чужденците как го хвалят, изпитвам истинска гордост от това, че съм българин. Него слагам на първо място, защото него ще запомни времето, тъй като победи самия Василий от Арсаковите, императора на Византия. Победи го, ама нали само техните хронисти имаха правата за отразяване на събитието, излезе тъй, че Василий е победил. Няма значение, ние си знаем истината. Втори посочвам багаина Окорсис, медногласния. Тежките му хубави песни изцеждат сълзи от камъка. За него разправят, че само в Дръстър събрал повече люде, отколкото били онези, дошли да видят Симеон при Влахерните. Той е втори. За трети избирам Крум или когото наричат още новия Сенахерим. Попада в моята класация, защото няма друг успешен политик, който да ми идва наум. Все пак, за да убиеш бащата на народите и да забиеш на кол главата му за позора на всички ромеи, се искат политически качества, каквито сегашните управници нямат. Това е така. Но трябва да отбележа безспорния факт, че този Крум е невеж езичник и поради това всички скоро ще забравят за него. Ама нищо, пиша го трети. А, ето багатур-багаинът Ославна идва. Дано кракът не ме наболява много, че кога ще ги мисля още деведесет и седем велики българина...


* Дневникът, част от който е публикувана по-горе, се намира в частната колекция на Тарасий, асикрит на номофилакса Йоан Ксифилин.

България в Европейския съюз или дотам и бързо обратно

България – член на Европейския съюз: звучи като сбъдната мечта на поредното дочакано освобождение. Аз съм ‘за’. Там ни е мястото – че кой друг ще сложи ред в съдебната ни система; кой ще спре корупцията и организираната престъпност; кой друг ще гарантира повишаване качеството на услугите и живота и кой в крайна сметка ще ни вдъхне самочувствието, че странният начин, по който се сбъдва нашата българска демокрация, все пак си заслужава. Разбира се – цивилизационният избор на споделените ценности, на защита на правата на личността, неговата собственост, достойнство и право на развитие и т.н. и т.н. С две думи – Европейският съюз. Той ще ни гарантира всичко това. Аз съм ‘за’. Ще чакаме по-добрия живот.

Но нещо все не се връзва – съдят в Страсбург бившия френски посланик в България Доминик Шасар. Съучаствал в неправомерно издаване на административни документи на български проститутки. Бре, виж ги ти французите! Три революции вдигнаха в името на свободата, равенството и братството, за да могат да продават визи. Уж в Евросъюза нямаше да има корупция... И като стана въпрос за човешкото право на живот, което е фундамент на западната демокрация, се сещам за един износител на човешки ценности – Майкъл Шийлдс, футболният запалянко, който дотолкова се захласна от предоставените възможности, че се опита да убива с камък в ръка. По хулигански подбуди, както посочи обвинението. И какво последва от дивашките действия на българския съд, който си позволи да осъди Шийлдс на 15 години затвор - опити за намеса в работата на съда, демонстрации на незачитане, отправяне на процесуални искания чрез международни медии или заплахи към държавата, свързани с членството й в ЕС. Пък ние точно на Европа чакаме, да ни оправя съдебната система.

Пак нещо не се връзва. Защото се сещам за най-старата демокрация на света – гръцката, както и за неразбираемото чувство за професионален и морален кодекс на гръцките полицаи, които изнасилиха 29-годишна пловдивчанка на остров Родос. През април тази година. Нищо, че жената пребивавала с валидна тримесечна виза. Тя била разкарвана по домовете им, за да придобие ясна представа за смисъла на човешките взаимоотношения и после връщана в участъка, където отново всичко се повтаряло. И така шест дена. Аз си мислех, че само в най-извратените политически режими може да се случи подобно нещо, а то какво се оказа, че се случвало и в страни, членуващи отдавна в ЕС. Лоша работа, нали на Европа чакахме – да оправи работата на нашите полицаи, която тя толкова много критикува.

Толкова бъдеще има в членството ни в Евросъюза, че би било несправедливо да не спомена за това как представителите на цивилизования свят осъществяват на практика присъединяването ни към Европа. По най-простия и известен на европееца начин – колонизирайки местните туземци, чрез работа до смърт. Мислех, че става въпрос за негрите и то преди много, много години, когато те умирали по плантациите на белия човек. Но се оказа, че не е така и сега се чудя какво да правя със спомена за италианската фабрика за обувки "Еврошуз" в Дупница на Клаудио Мароки. Там за единадесет дена умряха две работнички. Смазани от тежките условия на труд във фабриката. Отработвали си дори и времето за тоалетна. Какво ли е значението на подробностите, когато всъщност се надявах на Европа да подобри живота ми, а не да ме убива, лишавайки ме незаконно от полагащата ми се почивка във фабриката на италиански робовладелец?

Европа ме накара да вярвам в себе си: и аз от днес имам пълното право на достойнство. Като всеки европеец. Но пак нещо се обърка и взеха да ми надписват сметките за ток. И то не кой и да е, а австрийците. Австрийците от електрическата компания ЕVN. Имали проблем със софтуера, който е довел до масови грешки със сметките на абонатите. Отново тъжната история на туземците, които чакат европейците да им донесат огънчето на прогреса. Лошото качество на тока във Варна, предоставян от други европейци – от E.ON, доведе до там, че компютрите започнаха сами да се рестартират, ел. уредите да полудяват и изгарят, а хората да свикват с мисълта, че в Европа може да се влезе и с кюмбе в средата на хола.

Аз все още съм за Европейския съюз и вярвам на критиките, че е време да променя своите възрожденски световъзприятия, за да не гледам подозрително, когато тръгна из Европа. Ще направя всичко възможно. Но първо трябва да съм сигурен, че не съм болен от СПИН, както ме уверява английската преса. Там са ужасени, че моята държава има едно от най-високите нива на болестта в Европа. Каквото и да кажа, всички са сигурни в това. Безспорен факт и затова ще се съглася, че съм жертва на своите остарели стереотипи за другите, към които съм тръгнал. Така е, признавам. Но след всичко изброено дотук, този Европейски съюз звучи и много лошо, и много познато. Като ще е така, аз съм за - да отидем, да поразгледаме и ‘на бегом’ обратно.

Епизод 2863 – ти*: DIE ANOTHER DAY

За какво са му на Муамар Кадафи пет мъртви българки?

И то осем години по-късно, в такъв благоприятен нему външнополитически момент: тъкмо преди около месец Буш и неговата Републиканска партия загубиха изборите за нова Камара на представителите и частичните избори за Сенат. Което на практика предизвиква преосмислянето на американската политика в Близкия изток. Нещо от изключителна важност за либийския държавен глава, който може да си отдъхне от постоянните опасения да не би на ястребa Доналд Ръмсфелд да му хрумне идеята, че неуспехите в Ирак могат да бъдат компенсирани с нова, предавана на живо пиар кампания, която да включва премахването на поредния терористичен режим, традиционно съпровождана от въздушни бомбардировки с ‘хирургична’ точност, струпване на огромен брой войници и няколкодневна война, изпъстрена с бляскави победи за американските войски. След което всичко завършва с разобличителен процес срещу още един диктатор с престъпления срещу човечеството. Възможността Муамар Кадафи да наблюдава краят на собственото си управление по CNN отпадна с доминирането на демократите и в горната, и в долната камара на Конгреса. Нещо твърде важно, защото краят на тоталитарните режими, какъвто е и този на либийския полковник, идва винаги в резултат на външнополитически причини. Зад които обикновено стоят американците.

Подходът е изпитан - или студена война на изолация от външния свят, или неуспешна гореща война с някой от съседите. Неща, които Кадафи прекрасно знае. Защото започна да търпи сериозни загуби, когато на 22 декември 1988 г. неговите тайни служби свалиха американския пътнически самолет над шотландското градче Локърби. За да смогне да оцелее в бързо променящия се свят, либийският лидер от онзи момент нататък направи и невъзможното – предаде на съда двамата агенти, призна отговорността на службите за атентата и се съгласи на обезщетение от над 2,5 милиарда долара. Дори се отказа от оръжията за масово унищожение. Направи невъзможното и успя: ООН вдигнаха санкциите, а през май тази година САЩ извадиха Либия от списъка на държавите, които подкрепят тероризма, и възстановиха напълно дипломатическите отношения с Триполи. Всичко сякаш се развива повече от добре за великия държавник - нормализирането на отношенията със света върви по план, Либия излиза от международна изолация, имиджът й се подобрява значително... и изведнъж – бум! Всичко на вятъра. Един процес, шест присъди и полковник Кадафи отново сам срещу неодобрението на целия свят. САЩ вече изразиха разочарованието си от присъдите, а от ЕС директно заявиха, че съдебните решения са неприемливи. Твърде нелогично на фона на близо двадесетгодишната политика, следвана неотклонно от либийския ръководител. Защото смъртните присъди срещу българките са най-бързият начин светът да си спомни, че Муамар Кадафи всъщност е същият онзи диктатор, който си поръча смъртта на двеста и шестдесет души, взривявайки самолета им.

Интересно: струва ли съживяването на този спомен животите на пет българки и един палестински лекар? Разбира се, че не. По-добре медицинските сестри да живеят, а светът да забрави за Локърби. Така както забрави за взривения над Нигер през септември 1989 френски пътнически самолет и 170-те убити (отново по поръчка на Кадафи). Лошите неща трябва да се забравят, но защо да не се потърси някой, който да върне поне малко от вложените в забравата милиарди? И какъв по-добър случай за изнудване от трагедията на заразените със СПИН деца в Бенгази? Затова лидерът на Джамахирията, чрез своя собствен съд, вдигна цената за откупа на българките и ще го прави, докато може. Ето защо няма смисъл да убиваме всеки срещнат либиец, а просто да попитаме собствената си държава какво точно иска Кадафи срещу живота на българките.
Време е за истини, колкото и страшни да са те.

Ако, например, става въпрос за пари, нека президентът Първанов да се обърне към нацията и да каже на глас: "Либийците искат по 10 млн. на заразено дете. Общият брой деца, за който ни обвиняват, е 426, от които петдесет и две вече починали от СПИН. Оцелелите 374 се лекуват в болници във Франция и Италия. Парите, които се искат от нас са над 3 млрд и 500 долара. Ние не можем да ги осигурим, защото от гледна точка на държавата, това са страшно много пари, които, безпристрастно погледнато, не си струва да бъдат дадени за живота на пет българки. Това означава държавата да изпадне в много трудно икономическо положение за години напред и да достигне границите на фалита. Но, от друга страна, готово ли е българското общество да заплати тези пари за живота на българките? Готови ли са българските граждани да поемат отговорността на своята морална съпричастност към спасяването на задържаните в Либия наши сънародници и да заплащат от джоба си с поколения напред заемите, които България ще вземе за успешния край на драмата? Ако да - да приключваме въпроса. Ако не - също да приключваме."

Време е да узнаем, защото обявената присъда означава единствено, че пазарлъците са навлезли в своята решителна фаза. Както заяви министърът на външните работи на Либия Мохамед Шалкам „това не са окончателните присъди”. Повече от ясно е, че няма да има смърт в този 2863-ти епизод, а и в следващите, защото няма никаква печалба в това решение на либийския съд, нито финансова, нито политическа. Тогава?

Тогава изглежда, че произнасянето на смъртните присъди постигна своята цел - шокиращ психологически ефект. Това е необходимо на либийците, защото колкото повече драмата се нажежава, толкова по – признателен ще бъде светът на добрия герой Муамар, който ще се намеси в най, ама най-последния момент и ще спаси българките. Това ясно. Но срещу какво? И на каква цена? Това знаят само Ивайло, Феим, Сергей и Георги. Тях ще питаме, ако нещо се обърка.

* 2 863 е броят на дните, изминали от 16 февруари 1999 година, когато бяха задържани българските медици, до новото обявяване на присъдите от 19 декември 2006 г.

автор: KIA