пролетта в съседната стая - 2

- Каза, че има някаква среща - отвърна Юнзиле. Чувстваше се отпочинала сред прохладата на ореховата сянка.
- Нямаме много време. Жегата се спуска все по-ниско. Ще трябва да побързаме. – каза Юмер и с тревога погледна магарето, което не бе спряло да пие вода, откак двамата братя пристигнаха на чешмата.

Маранята започна да се разстила върху прахта, давейки я в твърдата неравна пръст. Магарето още пиеше вода, когато Ахмед се зададе по пътя. Вървеше по-скоро предпазливо, отколкото бавно. Неподходящото за това място и тази част на деня облекло лепнеше върху тялото му, а гърдите му издаваха хриплив звук, сякаш Ахмед вдишваше изпаренията на лава. Поклащайки се леко на дясната си страна, той проклинаше официалните обувки, които беше обул за срещата с Ходжата. Откъде да знае, че ще се срещат на обраслия хълм, където свършваха земите на селото. Защо трябваше да се видят чак там, Ахмед не искаше и да знае, но неудобните половинки, които беше обувал за последно, когато отиде да прибере Юмер от града, започваха да изрязват кървави ивици в сухожилията над петите му. Не искаше да ги събуе пред Ходжата, за да не покаже неуважение, а когато се отдалечи, вече се беше ядосал на себе си за глупавата постъпка да се обуе възможно най-неудобно и напук на болката продължаваше да не събува болезнените обувки. Видя децата си под ореха, където търпеливо го чакаха.

Стигна до каруцата, махна им да идват, погледна магарето, което пиеше вода и викна :
- Тръгваме. Юмер, помогнете ми да се кача в каруцата.
Синовете наместиха баща си в каруцата. Сложиха Юнзиле да седне до него, подпряха внимателно мотиката, така че да не подскача из пътя, ритнаха магарето, което вдигна глава, обърна се и невъзмутимо потегли по пътя към дома.

***
Айля беше майката. Бездънните шалвари, в които тя сякаш се изгубваше, червеното елече и млечнобялото й кръгло лице изчерпваха възможностите на първото впечатление. Навитите ръкави на мъжката риза, която носеше, откриваха силни и непоколебими ръце, свикнали да бъдат част от един подреден свят. Беше родена в селото, в него бяха родени и родителите й – тя имаше кръвна връзка с пръстта, върху която беше родена и в която преди години положи увитите в бяло платно свои родители. Айля беше олицетворение на рационалното начало, чрез което животът в това село следваше монотонната си неизменност. Тя беше просто част от механизма на добре работещото всекидневие. Освен възприятия, настроени спрямо обгръщащата я действителност с такава прецизност, че можеше да предусеща предстоящото да се случи с изключителна точност, тя имаше и способност в моменти на необходимост да бъде невидима за околните.

Внимателното отношение към детайлите на всичко, което я заобикаляше, беше причината да развие с годините умението да води задълбочен разговор със себе си. Често пъти, погълната от дълбочината на обясненията, подчинени на инстинкта за ред и подреденост, с които тя проправяше път за нещата, които се намираха отвъд границите на обичайното, се случваше да се усмихне в някои твърде неподходящи моменти. Така, когато пръсна мазнината от тигана и изгори ръката на Ахмед, тя тъкмо беше погълната от своя разговор, който се въртеше около лъскавото пакетче, в което, както каза съседката Шела, се криела магията на чистото пране. Така се беше средоточила в доводите, с които отхвърляше изобщо наличието на каквато и да е възможност в това да има нещо по-ефикасно от сапун, приготвен от свинска мас и сода, че спря да се усмихва на глупостта на съседката си и обърна внимание на мъжа си, едва когато той започна да вие от болка и да обикаля къщата. Откъсна дълго парче плат от лененото платно, което служеше за парцали, постави го на масата, откъсна три по-сочни зелеви листа, смачка ги, след което ги разбърка с лъжица мас и разстла цялата смес върху чистото парче плат. Излезе навън и внимателно положи превръзката върху изгорена ръка на Ахмед, обви парчето плат няколко пъти около ръката му без да го стяга и влезе отново в къщата, усмихвайки се на думите на Шела, която й разказваше за зелената течност, съдържаща в себе си тайната на прекрасното ухание. Това беше в същата година, когато Юмер ходи до града. Тя обаче така и не можа да провери думите за тайната на прекрасното ухание, тъй като остави чашката с изсипаната вътре тайна, която съседката милостиво й подари. Шела от време на време изпитваше раздразнение от здравия разум на неверието, процеждащ се през усмивката на Айля, която на свой ред побърза да се прибере вкъщи и оставяйки внимателно подаръка върху скрина, зачака денят, който беше отреден за баня. Съвсем неволно, подобно на прилеп, излязъл на светло, стомахът й се сви в спазъм точно в момента, когато обърна гръб на скрина. Спазъмът изпусна навън видението, в което тя видя хилавата сянка на Ахмед да се приближава до чашката, обагрена в потресаващо зелен цвят и да протяга хилавата си ръка, обрасла с твърди като пирони косми. Не разбра дали се ядоса повече на видението или на това, което щеше да направи Ахмед. Тя прехапа белите си устни, които започнаха да се наливат с кръв и се изправи с цялата решимост, на която е способен разумният човек, бидейки пределно наясно с бъдещето.
- На скрина има чаша. Пълна е с една от заблудите на Шела. – каза твърдо тя – Няма да я пипате, нито ти, нито децата. Ахмед разбра в какво се изразява очакването срещу него и тогава побърза да отговори :
- Добре, добре. Нито аз, нито децата. И забрави на момента за какво ставаше въпрос, тъй като се сети, че днес Сезгин, мъжът на Шела, щеше да вади новото вино. Така правеше винаги Сезгин. Викаше го и му сипваше от новото вино. Ахмед започваше да гълта буркан след буркан, а Сезгин го наблюдаваше. Ако след един следобед на опразнени буркани Ахмед съумееше да се прибере отсреща, където живееше, значи виното беше добро. Само веднъж нещо се обърка, на осмия буркан Ахмед се оцъкли, започна да трепери и запенва, наложи се да викат Ходжата, който дойде с охранения си кон, дръпна рязко юздите му, конят спря и облекчено изпляска една купчинка пресни фъшкии. Ходжата се наведе, взе в едната си ръка колко можа, влезе в зимника на Сезгин, подпря с коляно гърдите на Ахмед и изстиска сока от фъшкиите в устата му, който в същия момент върна зениците си на точното място, спря да трепери и каза на Сезгин:
- Нещо дрождите на това вино не са наред.


Оттогава повече не се беше налагало да викат Ходжата. Когато Айля каза на мъжът си да не пипа чашата, тя въобще не подозираше, че беше в деня, в който Сезгин вадеше от новото вино. Това беше напълнило цялото му съзнание и не беше останало никакво място за предупрежденията на Айля. Ако знаеше, че предупреждението беше направено в стъкления ден на празните буркани, тя щеше да се опита да излъже съдбата, изчаквайки болезненото изтрезняване и неловката тишина на мъжко разкаяние.

Но Айля нямаше как да знае за всички тайни на битието. Не можеше да се сърди на съдбата, на себе си или на своя мъж, който така или иначе изпи чашата, искрено и непринудено огряваща със своя зелен и топъл цвят гладката повърхност на скрина. И когато Ахмед търпеливо чакаше да премине характерното състояние на временна невъзможност, което обичайно настъпваше в сутринта след стъкления ден, той нямаше как да забележи ароматните мехурчета, които свенливо се подаваха едва-едва от тесните отворчета на неговия нос. Айля не се разсърди тогава, въпреки че предупреди мъжа си. Не се разсърди, защото знаеше, че ще се случи точно така и когато влезе на сутринта при него в кирпичената стая, вдишвайки прекрасното ухание, което се разнасяше от милозливите оправдания на Ахмед, се средоточи над въпроса, защо в крайна сметка Шела, въпреки добрия процент усвоимост на доводите, с които Айля поправяше обърканите й представи, продължаваше да упорства в редовната употреба на чудеса, предназначени за всяка домакиня?

Когато чу каруцата да влиза в двора, Айля тъкмо изцеждаше в купа от плетена емайлирана тел огромна купчина макарони. Ароматната пара предизвикателно се застоя в малката кухничка, отказвайки да излезе навън в безмилостния свят на жегата. Бръкна в най-закътаното чекмедже на кухненския рафт, скован от дъските, които Ахмед успя да открадне от задния двор на хоремага, извади огромна буца сирене и я сложи в плоска порцеланова чиния с нарисувани сини птички. След това извади още една чиния, чиято украса се състоеше от жълти патенца със заострени клюнове, в която наряза около десетина твърдо сварени яйца. Тези чинии, осем в комплект, заедно с вилиците и лъжиците, бяха подарък от Шела, която не може да преглътне снизхоздителното недоверие, с което Айля посрещна обяснението, че има и друг, по-различен начин за обяд от този всички да бъркат с дървени лъжици в пръстеното гърне. Нареди пет шарени чинии и излезе да посрещне своето семейство, което не беше хапвало нищо от сутринта.

Каруцата спря почти безшумно в застланото с калдъръм дворче. Кокошките се бяха изпокрили, а сляпото куче, чието име никой не си спомняше, дори не направи опит да се помръдне от пътя на каруцата, която влизаше през дървените порти. Наложи се по-малкият брат да слезе и да го премести встрани. Пръв, с изкривено от болка лице слезе Ахмед, махна ядосано с ръка и влезе в къщата. Братята разпрегнаха магарето и мигновено го последваха. Юнзиле скочи внимателно, прибра своята мотика и тази на баща си и влезе в кухнята. Когато видя прашните обувки на Ахмед, Айля се досети защо мъжът й беше кисел и веднага избра онова поведение, което я правеше невидима за околните.

Всички насядоха около масата и започнаха да потракват неуверено по чиниите. Храниха се мълчаливо, като от време на време Ахмед поглеждаше отстрани седналата до него Юнзиле, докато тя внимателно подреждаше макароните в чинията си.
- Какво имате за утре в училище? – попита по бащински загрижен той.
- Едно дълго стихотворение - отговори тя без да изпуска от очи грижливо подредените в малки димящи купчинки макарони.
- За какво се разказва това стихотворение? - продължи да проявява интерес Ахмед, единствено за да не мисли за болката от разранениете си крака .
- За момче и момиче. Момичето се отравя, а момчето се наръгва с нож. Или обратното, не си спомням много, стихотворението е дълго. Родителите им се мразят и не им позволяват да се виждат. – казвайки тези ужасно много думи, Юнзиле, подтисната от това, че бе станала център на внимание - сведе смирено поглед.
- Също както Семра и Мюмюн. – каза по-малкият брат. – и техните родители не се разбираха и им забраниха да се виждат.
Само че там никой не умря. Вечерта просто изчезнаха по едно и също време. Точно когато свършиха със стригането на овцете миналата година, Мюмюн отишъл да затвори кошарата и – толкоз! А Семра излязла да види защо така настървено лаело кучето и вече близо година, откак я няма. Другия месец ще стане година. Шела, разправяше, че избягали в града, оженили се в друговерска джамия, за да се скрият по-лесно в множеството и потънали някъде там.
- Опасно нещо. Само това остана, да влезе тази разрушителна сила в къщата ми и да убие всичко човешко във вас, невинните ми деца - каза Айля.

Тя беше майката и знаеше, че ще трябва да изпие заедно с децата си страданието от чашата на тяхната първа, нещастна детска любов. Погледна Юмер, който беше убил, но все още не осъзнаваше разтърсващия вихър на бруталната страст, която беше нещо нормално в края на всяко детство. Айля знаеше, че няма какво да противоспостави на разрушителното начало на неосъзнатите емоции, които рано или късно щяха да поставят под съмнение двуредовия неизмазан кирпич, който тя беше превърнала в дом. Виденията, предназначени да разкажат за хронологията на осакатяващото чувство на любов, което щеше да се всели в децата й в най-неподходящия момент, все още не бяха готови. Това правеше живота в къщата приятен и спокоен, защото тя беше спокойна. Любовта в най-опасната си форма - неосъзнатото детско влюбване, беше далеч от къщата й, но когато чу с какво се занимават в училището на Юнзиле, наостри уши.
- И какво ви карат да правите с това стихотворение? – попита внимателно тя.
- Да си представяме какво щяхме да направим ние, ако бяхме на тяхно място. – отвърна без желание Юнзиле.

Айля изтръпна. Можеше да стане страшно. Тази Грозданова, която учеше децата на селото, си играеше с неща, които не познаваше и не знаеше колко опасни могат да бъдат. Ако някое от децата преминеше границата отвъд здравословните мечти, как щяха да върнат след това изгубената му душа? Целият смисъл на съществуването, който според инстикта за самосъхранение на поколенията, така сполучливо въплътил се в Айля, се състоеше в стриктно възпроизвеждане на едно отрепетирано стотици години ежедневие, подредено между залеза, когато всякаква работа приключва и малко преди изгрева, когато отново започва. Любовта е чувството на нощта. То предполага тайни, а наличието на тайни винаги означава усложнения. А те никога не могат да бъдат добре дошли в пределно опростения свят на Айля. Преди години, когато беше нейното време, тя разбра, че ще има свой мъж, когато две вечери видя баща си да стои мълчаливо в стаята, където посрещаха гостите. И толкова. Един път надвечер майка й я извика, за да целуне ръка на баща си, на бъдещия свекър, който така и не свали протритата шуба. Целуна им ръка и се прибра в стаята, откъдето не я пуснаха да излезе три дена. На третия ден дойдоха безброй хора, които се разхождаха в къщата и в двора, оглеждаха, пипаха, разместваха, каляха, миришеха, викаха, бутаха всичко, което се окажеше на пътя им в малката къщурка и нейното дворче. Накрая Айля излезе от стаята, покрита с бяло було, което стигаше до самата земя. Гостите я видяха, станаха още по-шумни и непретенциозни към храната. След като постоя малко на двора, Айля беше прибрана отново в стаята, грижливо заключена, с твърдата забрана да маха булото по какъвто и да е повод. Глъчката на двора се усилваше и ставаше почти непоносима, когато вратата на стаята се отвори, вътре се плъзна хилавото отражение на предначертаното й бъдеще, и отмятайки булото, което скриваше лицето й, и каза:
- Аз съм Ахмед. Ти как се казваш?
- Айля - сериозно отговори тя.
- Здравей, Айля. Аз съм твоят мъж.
- Здравей – каза тя и погледна в тъмните очи на своя мъж. Те бяха спокойни и кротки - Ами, това е – прошушна. – Да това е,- отвърна той и седна до нея. Така започна нейният живот. И ето го - цели шестнадесет години.

А сега всичко се объркваше толкова бързо. За момент да отпуснеш поглед и ето – какво би направил на мястото на тези влюбени деца, ако родителите ви забранят да се виждате... Що за учител беше тази г-жа Грозданова, която караше децата да играят ролята си на деца и да изказват предположения за неща, за които не бяха дорасли?
Юнзиле се беше нахранила и мълчаливо чакаше разрешение да стане от масата. Разрешение чакаха и братята й. Айля стоеше неподвижно, отнесена в себе си, наплашена от безброя опасности, които винаги се промъкваха като неизменна част от живота. Жегата неспокойно обикаляше около дебелия кирпичен зид. Страхуваше се да влезе вътре, където, затворена между четирите стени, болезнено щеше да тлее по ъглите като сянка.

Ахмед също се нахрани. Остави лъжицата в празната си чиния и се огледа. Синовете му гледаха право в него. Юнзиле беше свела смирен поглед. Айля беше станала невидима.
- 'Айде – каза бащата. Братята побегнаха с радостни викове, нагазиха в жегата и поеха към Исмаиловото кафене. Юнзиле се изправи и започна да събира празните чинии. В този момент се появи и Айля.
- Остави на мен - каза тя, - отивай да учиш. Дъщеря й кимна едва забележимо и се прибра в малката си стаичка.

За миг тишината седна на масата. Разположи се със своята безкрайност между Айля и Ахмед и те взаимно почувстваха един от онези редки моменти, в които родителите разбират колко са самотни със своите синове и дъщери, на които им остава още съвсем малко детство. Тази тишина на самота ги накара да изпитат чувството на безвъзвратна принадлежност помежду си. Тази, която рядко се случва между мъж и жена и която идва веднъж и е завинаги. Айля усети това чувство толкова силно, че сухожилията на ръцете и се изопнаха до скъсване, докато нареждаше мръсните чинии в умивалника. Ахмед, който тъкмо се канеше да стане от масата, за да донесе стария човенен леген, се сви от непонятна болка в стомаха и гърлото.
- Спокойно, - каза Айля – това е просто самота. Така ще бъде, когато останем само двамата тук.
- Боли – отвърна Ахмед.
Айля приветливо го погледна, усмихна се и каза:
- Легенът е долу в мазичката. Вземи го и ела да кажеш какво стана днес.
След малко Ахмед потопи изранените си крака в хладния леген, пълен до половината с вода и настърган домашен сапун и започна направо:
- Ходжата поиска Юнзиле за племенника си.
Ахмед замълча за миг, опитвайки се да си спомни дали не пропуска нещо.
- И друго има. Той иска тя да бъде учителка, когато ще се омъжва за неговия племенник.

Жената замръзна. Сега разбра какво означаваше шумът от нощните светлини на Града, който тя на няколко пъти беше видяла да се спуска над образа на Юнзиле, подобно на сянката от изрязана хартиена фигурка, залепена върху абажура на забравена да свети нощна лампа.
- Казах му, че съм съгласен. Иначе какво ще правим след две-три години, Айля? Когато дойде време да й търсим мъж, на кого ще я дадем? На някой с кирпичена саксия като тази – да съхне там до края на живота си? Не, моята дъщеря е цвете за дом, построен от тухли, там където стените не се ронят и щастието не се разпилява на купчинка прах, която се изхвърля при сутрешното почистване. Не. И понеже животът ми се стече така, че нищо не мога да й дам, мога единствено да се съглася за едно по-добро бъдеще. Грозданова си отива, днес я има, утре – не. А и конякът, който може да напълни кладенец, ако го повърне, ще направи така, че от Юнзиле да има нужда по-рано, отколкото си мисля. Айля, ние с теб сме расли без право на избор и сме щастливи. Как мислиш, нужно ли е да питаме детето?
- Юнзиле е твърде малка и няма нужда да знае. – отвърня Айля. – Нека всичко да върви нормално, защо да я кахърим? Времето ще намести нещата. Това, което искаме днеска, има значение, дето ще бъде различно утре. Всичко се случва. И затова няма да бързаме. Аз съм съгласна. Моята дъщеря ще стане учителка. Всички ще я гледат в очите, за да повтарят думите, които казва.
Айля седна уморено на стола. Остаряваше по-бързо, отколкото очакваше. Слабата й фигура, скрита в огромните шалвари и стегнатата ленена блуза на жълти райета, се сви под тежестта на родителската амбиция.
- Ама... ако не обикне племенника на Ходжата? – попита Ахмед.
- Някога моята майка ми каза, че няма нищо по-силно от чуствата, породени от навика. Ще свикне. Дните ще се повтарят едни и същи всеки път и тя все някак ще се намести в тях. Ние, жените, които сме се родили тук, никога не сме имали възможност за избор и заради това винаги сме съумявали да бъдем щастливи. И Юнзиле ще открие своя начин да бъде щастлива в живота, който й предстои.
Ахмед погледна жена си. Беше му провървяло. Извади подпухналите си от водата ходила, цопна ги на тъканата вълнена черга и, оставяйки тъмни мокри петна след себе си, се приближи до Айля. Докосна грижливо прибраните, тъмни като дъното на кладенец къдрици. Тя се отпусна в неочакваната милувка на своя мъж и пое дълбоко въздух. Изпълвайки дробовете й, въздухът повдигна твърдите й гърди и притисна дълбоко в нея смущаващото чувство от последното видение, което я разтърси. Преди няколко дена в сумрака на следобедната тишина, тя видя Юнзиле, изгубена в едно безкрайно жълто поле от смръзнати на кристали сълзи. Стоейки изправена с празен поглед, изведнъж дъщеря й започна да произнася на глас някакво име, което Айля не можеше да чуе добре. Всеки път, когато кажеше името, беше раздирана от спазъм и започваше да повръща гъста кръв. Айля изпита ужасен страх от това видение, но успя да го затвори в себе си. За момент усети непреодолим копнеж да го разкаже на Ахмед, но успя да се овладее. Той имаше смътна представа за дълбоката проникновеност на жена си и затова тя не искаше да го безпокои. Беше спокоен и добър мъж такъв, какъвто тя го искаше, а това щеше само да го изнерви. Сухата му ръка, грапава от изпечената сол, покрила кожата му в резултат на десетилетията работа на открито, почувства вълнението в душата на Айля.
- Трябва да вярваме, че това е най-доброто за нашето дете. – каза той, след което, победен от ухаещата близост на Айля, се наведе и я целуна. С огромно усилие тя успя да превъзмогне обзелата я слабост и с оправдание, използвано успешно вече близо хилядолетие каза:
- Имам да мия чинии.
Ахмед отпусна ръка.
- Къде имам чисти чорапи - попита той. – Краката ми подгизнаха и още ме болят. Дали да не ги намажа с ракия?
Ахмед безпомощно погледна Айля, която се засмя по детски щастлива и взе да рови в сандъка с дрехите.
(СЛЕДВА)
АВТОР: KIA