пролетта в съседната стая - 1
Беше започнало да се съмва. Птичките започнаха да порозовяват и неспокойно напускаха сумрака на нощта, кръжейки ниско до земята с твърдото намерение да бъдат част от започващия ден. На пътя към селото откъм дясната му страна, на едно обрасло с жълта трева възвишение, стояха двама души. И двамата бяха на онази неопределена възраст, която започваше след петдесетте. Стояха с гръб към пътя и наблюдаваха ширналата се в ниското равнина. По-ниският, облечен в син панталон и бяла ленена риза стоеше смирено в тъмни, обвити в прах официални обувки и почтително чакаше думите на своя събеседник. Другият беше висок, с дълбоко врязани в лицето му бръчки и неподвижни светли очи, в които приближаващата сe утрин носеше новина, като по всичко личеше, че тя ще бъде от голямо значение за всички. Високият повдигна тежко ръката си и я сложи на рамото на по-ниския. Меките му пръсти напипаха притеснението, което беше изопнало мускулите на този срещу него.
- Реших, - каза той. – Тя ще бъде. И усети как свитите под неговата ръка мускули се отпускат. – Спокойно, Ахмед. Ние ще се погрижим за всичко.
Ахмед отпусна присвитите си очи и се остави изцяло в ръцете на онази безпомощност, която въздействаше отпускащо в моменти като този, когато човек разбира колко незначителен е за случващото се в собствения му живот. Слънцето вече се беше показало. В началото на започналия ден не съществуваха възможности за избор. Ахмед знаеше това и съсухреното му лице се разведри.
- Така да бъде, Ходжа – каза той.
Ходжата сложи и другата си ръка върху рамото на Ахмед.
- Правилен избор. Сега е на петнадесет. Има още три години тук. След което ще отиде в града. Там са още четири. Ще се върне тук учителка. И тогава ще е сватбата с моя племенник. Така реших. След седем години всичко ще се нареди. Само искам да ми обещаеш – каза Ходжата и погледна с неподвижните си очи Ахмед.
Отдавна се беше съмнало. Имаше много работа, а само след час щеше да се спусне тежката жега, която щеше да притисне всичко живо до едрите буци пръст и нямаше да може да се излезе на полето през този ден. Една дъщеря имаше Ахмед и сега я беше оставил сама. Какво можеше да й даде в тази пустош, след толкова много години борба с тази пръст. Какво имаше, че да даде? Живееха петима в три кирпичени стаи. Двамата му синове, дъщерята и жена му. Преди дванадесет години беше събрал пари, за да започне строи къща от тухли. Но банките фалираха и остана без пукнат лев. Така и не разбра как се случи всичко. Отиде до банката и дори не го пуснаха вътре, а му посочиха да прочете залепен на стъклото отвън бял лист. Ахмед чете, но не разбра нищо. Там пишеше, че поради фалит банката не е в състояние да изплати парите на своите вложители. И толкоз. Поседя, повъртя се и се върна в селото си. Когато влезе в дома си, жена му го погледна и не каза нищо. Какво можеше да каже една жена във време, в което животите толкова бързо се объркваха с онази безвъзвратност, която идваше веднъж, но завинаги.
Децата така и не разбраха. През цялата вечер мълча Ахмед, цяла нощ остана с отворени очи, на сутринта стана и отиде на нивата си, така, както правеше откак се помни. И живота си продължи по старому. Останаха в кирпичената къщичка. Останаха със земята, която баща му беше завещал, която стигаше за него и жена му, но беше малко за изхранването на синовете и дъщерята. Нищо хубаво не можеше да се случи в това безбрежие от твърдоглава пръст, в която потъна целият му живот. Напуканите му ръце. приличаха на стара автомобилна гума, върху която безмилостния труд беше изтрил линята на живота. Прахолякът започна да се вдига във въздуха. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през него имаха мътно-кафяв вкус. Ахмед подуши очакването в неподвижния поглед на Ходжата. Знаеше, че беше от онези, които по рождение бяха несретници и като несретеник щеше и да умре, но сега, в тази жегава сутрин повярва, че има възможност за своя корекция в изначалното предопределение.
- Обещавам, - каза той и отново се скри в своята безпомощност на човек, който знае своята съдба предварително. Ходжата свали ръцете си от него и кимна, след което разпиля погледа си в маранята на ширналата се под него зелена ранина.
Юнзиле почувства топлия повей откъм гърба. Жегата беше дошла. Първо спряха да се чуват птиците. След това изчезнаха мухите и се спусна неподвижната тишина, в която не можеше да се чуе нищо. Момичето взе да чувства тежестта на побелялото слънце, което, сякаш заседнало накъде по пътя си, започна да нагорещява въздуха. Стана трудно да се диша, но не спираше. Оставаха й около триста метра, за да свърши реда. Опитваше се да не мисли за тънката капчица пот, която всеки момент щеше да се плъзне по вадичката на гърба й и да спре коварно някъде около тънкия й кръст. Беше стегнала забрадката си и някак отдалеч чувстваше ударите. Два пъти от лявата част на стъблото, два пъти от дясната и после следващото. Грубата дръжка на мотиката изглеждаше странно в малките бели ръце. Не беше валяло отдавна и земята се беше спекла. Още от сутринта, когато тънкият ветрец уморено утихна, спря шепота между безбройните стебла царевица, които сега безучастно наблюдаваха малката Юнзиле и нейната мотика. Оставаше й още малко до края на реда. След това щеше да седне под единствения орех в околността, който растеше до чешмата на тримата разстреляни. С тревога констатира все още слабо пулсиращата болка в сухожилието на лявата си ръка. Опита се да не мисли за това. Погледът й падна върху група мравки, които бързаха да се приберат на сянка, понесли върху гърбовете си огромен оглозган до половина бръмбар. В бързината мравките не се справяха добре и изгубиха посоката. Спряха с намерението да се огледат, когато върху тях се стовари острието на мотиката. Юнзиле бързаше докато все още парещата болка не беше схванала ръката й. Изгубилите се мравки бяха размазани върху твърдата пръст, а трупът на бръмбара така и си остана наполовина оглозган, изоставен на убийственото слънце. Дребни, почти неуловими капчици пот започнаха да прииждат и върху тънките вежди. Мразеше всичко това. Мразеше тази жега, тази безкрайна долина, засята с царевица и неуловимите капчици пот. Някъде отвъд тази наситеност на гъсто зелен цвят, попил в ирисите, беше нейният свят, изграден върху основата на ронливите детски мечти. Там в този само неин свят леглата имаха пружини и слънцето си играеше с русите й къдрици без да бъде бяло и зло. Вкоравената в буци пръст беше мека и нежна, оцветена в шарена орехова сянка. Но този свят беше все oще далеч. Имаше около стотина метра до края на реда. Нямаше какво да противопостави на света, който я обграждаше, освен своето безпрекословно подчинение. То правеше нещата далеч по-приемливи. Нямаше илюзии, които да бъдат болезнено изживявани, нямаше злоупотреба с емоции, които да бъдат разпилявани по най-незначителни поводи. В този момент съществуваше единствено инстинктът за самосъхранение. Юнзиле изгаряше от жажда. Изпарилите се капки сол, които оставяше след себе си, бяха отворили нейната свръхсетивност и тя почти докосна своята непоколебима вяра, че това е нейният живот и нещата са просто такива, каквито се случват днес.
Най-накрая редът свърши. Момичето събу меките галоши, взе ги в лявата си ръка, а с дясната нарами мотиката. Отне й около пет минути, докато стигне чешмата. Остави внимателно мотиката, хвърли галошите в коритото, придърпа крачолите на окъселия анцуг и нагази в коритото. Усещайки животоворната хладина, тя започна да плиска очите си. Свали забрадката, сгъна я внимателно и я прибра в един от джобовете си. След като прогони жегата от тялото, излезе от коритото и, плискайки с босите си крака, се изкачи до ореха, облегна гръб на огромния му ствол и зачака. След малко се чу каруцата, с която идваха братята й. Те работеха на другата нива, но жегата прогони и тях и сега бързаха да приберат Юнзиле. След като я видяха, оставиха магарето да се напие с вода и се качиха при нея.
- Къде е татко? – попита Юмер, по-големият. Беше се съблякъл гол до кръста и ясно се очертаваше белегът – там, където преди две години го бяха наръгали с нож. Изглеждаше като изсъхнал бял червей върху тъмния загар на кожата му. Свадата стана, след като няколко пъти той предупреждаваше съседа Динко да не пуска прасетата в тяхната нива с царевица. Първият път онзи въобще не си даде труд да разбере какво му казваше Юмер. Шест години беше служил в Чуждестранния легион, имаше две мисии зад гърба си и, както се говореше, беше убивал по време на своята служба. Човек, бил в чужбина, убивайки за пари, имаше по-различно отношение към проблемите на хората – не го интересуваха, защото просто хората не съществуваха, което пък беше резултат от преките му впечатления колко крехка е границата между живите и вече мъртвите. За времето в Легиона се беше научил да възприема хората като мъртви, гледаше на тях като на трупове, което значително го улесняваше в работата. Представяше си изражението на различни лица в момента, в който смъртта идваше за тях. Обичаше да си спомня как се разширяваха и потъмняваха зениците на тези, които беше умъртвил лично. Неговата малка тайна беше, че отглеждаше тези прасета, за да може да изпитва поне отчасти удоволствието от убийството, когато започнеше да усеща непреодолимия повик за проливане на кръв. Вкарваше избраното прасе в бетонното заграждение в началото на огромния свинарник, влизаше единствено с нож, затваряше желязната врата зад себе си и започваше клането между него и полудивото прасе. Ревът на борбата за оцеляване между човек и прасе се чуваше из цялата околност и събуждаше тръпки на отвращение и страх.
За да изхранва своите прасета, Динко ги пускаше из съседните ниви и те опустошаваха всичко по пътя си. Два пъти това се случи и с нивата на Ахмед. Той не посмя нищо да каже на собственика на прасетата, но синът не можа да преглътне, че трудът, който бяха положили на границата на физическите си сили, е бил за удоволствието на някой си там. Първата им среща беше до чешмата на разстреляните.
- Защо пускаш прасетата в нашата нива? Ей ти я къде е гората, там има достатъчно храна за тях. – каза Юмер.
Динко беше седнал до чешмата и обираше с ножа си остатъците от някаква консерва с име на български град. След като преглътна последната хапка, погледна Юмер. Погледна през него и го видя в сянката на онази посивялост, която излъчваше всеки труп, престоял два дена. След това картината се смени и Динко погледна към посоката, от която идваше човешката реч и видя как дневната светлина се превърна в онази крехка бледност, характерна за току-що заклан човек. Юмер постоя, почака да чуе какво ще отвърне Динко, но срещна единствено изцъкления му поглед, който гледаше някак отвъд него и след като не получи никакъв отговор, си тръгна.
Вторият път, когато се срещнаха, беше преди две години. Тогава Динко се беше облегнал на ламаринената спирка в центъра на селото и в следобедния сумрак съзерцаваше бродещите около него мъртъвци. Един едва очертаващ се силует започна да се приближава и Динко видя как покрай него минава една нестройна поредица от шум, който заглъхна в нищото, някъде от лявата му страна. Едно от свойствата на този следобед беше, че му позволяваше да възприема заобикалящата го действителност в онези нюанси на чувственост, която вдъхновяваше неуспелите поети да използват толкова много цветове в описанието на смъртта.
Юмер се беше изправил срещу Динко и трепереше от гняв, защото не можеше да понесе пълната нелогичност на една твърде неприемлива със своята повтаряемост ситуация. Изкоренените и потъпкани стебла на отгледаната с толкова труд царевица предизвикаха онова отчаяние, което, изразено в мерена реч, би го превърнало в една от великите личности на съвремието. Но сега нямаше никакво намерение да говори. Шумът, който Динко видя да се приближава беше сблъсъкът на разумния опит за диалог и разтърсващата пулсация на емоции, които взаимно се обезсилваха в мозъчната кора на другия. Малко преди разстоянието между двамата да стане по-малко от две крачки Юмер излезе победител в борбата със себе си и навеждайки се, взе един остър и твърде неудобен за каквото и да е камък. Останал приятно изненадан от тежината му, той замахна с онази решимост, която означаваше само едно – началото на нов живот. В последвалия кратък промеждутък Динко се свличаше с гръб към примамливия свят на мъртъвците, които се разхождаха на слънце през този следобед. Една непретенциозна двусантиметрова дупка в главата го освобождаваше от цялата тежест на виденията през последните години. Не беше готов за това, защото това обезмисляше толкова много неща и в същото време натоварваше с ново значение точно толкова други, за осмислянето на които беше нужно време. А вече нямаше това време, нямаше как, с тази дупка в главата. Юмер пусна камъка на земята и направи крачка назад. Динко се свлече на земята. Там, където падна, се събра малка локвичка тъмна гъста кръв, в единия край на която изтичаше пихтиестата каша на мозъка. За момент погледът му се спря върху тази локвичка. Не беше виждал как изтича човешки мозък и не можеше да предполага колко безинтересна може да бъде една такава гледка. Седна на тротоара до трупа и се огледа. Късният следобед се беше увил в тъмнолилава пелерина, която внушаваше на способните да я видят бездънното спокойствие на приближаващата се вечност. Тя не идваше за Юмер и затова той се изправи за да си тръгне, но само на няколко крачки от тротоара усети леко докосване по гърба, обърна се и почувства острието на ножа да изгаря вътрешностите на стомаха му. Беше свинарчето на Динко. Малко, нисичко момче с по детски смешни лунички на лицето. Беше взело ножа на своя стопанин и го беше забило в стомаха на убиеца. Виждайки лицето му в разкъсващата болка Юмер го позна, намигна му и изгуби съзнание малко преди вечността да го подмине.
Това беше историята на белега, който изглеждаше като настъпан червей върху кожата му. Но Юнзиле нямаше как да знае тези подробности, защото единствените свидетели на това, което се беше случило бяха свинарчето на Динко, за което две години вече никой не беше чувал нищо и Ходжата, който незнайно как, съвсем случайно се беше оказал зад спирката. Пак той каза в съда, че Динко, докато си стоял, изведнъж извадил нож, без всякаква причина, посегнал на Юмер, който в ситуация на неизбежна самозащита пробил главата му. Това беше единственият разказ за случилото се, тъй като Юмер каза на Митко Полицая, когото търсиха близо половин ден и който дойде толкова пиян, че се наложи да чакат още толкова, докато дойде в състояние да разбере за какво са го извикали, че нищо не си спомня от случилото се. Тогава го прибраха в килера на една от съседните къщи, изчакаха седмица, докато се затвори раната му и го откараха в Града. Там след три дена съдията постанови, че подсъдимият няма вина, тъй като е защитавал собствения си живот от изблиците на един социопат, който със своето поведение е представлявал заплаха за цялото общество. Съдията изглеждаше твърде сериозен в избелялата тога и самоуверената си плешивост. Но, тъй като имаме труп с дупка в главата – продължи тогава съдията - подсъдимият се осъжда на условна присъда с минималния, предвиден в закона, изпитателен срок.
Сам подсъдимият не разбираше за какво точно говореше съдията, тъй като беше изключително впечатлен от асансьора в сградата, с който се качваха до съдебната зала на четвъртия етаж. Толкова се беше впечатлил от лъскавите копчета и огромният брой хора, които се побираха на това ограничено място, сливайки в едно миризмите си, както и от плавното возене, което създаваше у него усещането за възвишеност, че въобще не можа да заспи в килията на следствените. Постояно мислеше за предстоящото, за омайното чувство идващо от возенето с асансьора в сградата на Съда. Когато се върна вкъщи след трите дена на разследване и съд, той толкова развълнувано разказваше на сестра си и брат си впечатленията от вълшебството на преживяното, че всеки път, когато подхванеше темата, Юнзиле усещаше как стомахът й се свиваше на топка от вълнение за чудните неща в Града, които трябва да бъдат видяни.
Юмер беше отървал нивите на цялото село и когато всички се събраха да му благодарят, след като се върна от Града откри, че владее ново умение. Вземайки в ръка някои от моливите на Юнзиле, можеше да придава форма на вкуса, с който започваше всеки отделен ден. Всеки път преди слънчевите лъчи да надскочат върховете на обраслото с непроходима гора плато, той откъсваше лист от извехтялата тетрадка на сестричката си и започваше да скицира това, което усещаша под езика. След това прибираше листа в най-горното чекмедже на скрина и ако се случеше да му потрябва спомен за някой от изминалите дни, просто вкарваше ръката си в чекмеджето и не след дълго усещаше вкусът на отминалата го вечност, чрез която се проявяваше спомена на всичко, случило се в деня, който го интересуваше. Така Юмер познаваше изминалите дни. И така започна неговата първа крачка в живота на възрастните. Но това беше преди две години, а сега заедно с по-малкия си брат, беше при чешмата на разстреляните за да прибере от непоносимата жега сестра си Юнзиле и баща си Ахмед, който още се бавеше някъде.
(СЛЕДВА)
автор: KIA
- Реших, - каза той. – Тя ще бъде. И усети как свитите под неговата ръка мускули се отпускат. – Спокойно, Ахмед. Ние ще се погрижим за всичко.
Ахмед отпусна присвитите си очи и се остави изцяло в ръцете на онази безпомощност, която въздействаше отпускащо в моменти като този, когато човек разбира колко незначителен е за случващото се в собствения му живот. Слънцето вече се беше показало. В началото на започналия ден не съществуваха възможности за избор. Ахмед знаеше това и съсухреното му лице се разведри.
- Така да бъде, Ходжа – каза той.
Ходжата сложи и другата си ръка върху рамото на Ахмед.
- Правилен избор. Сега е на петнадесет. Има още три години тук. След което ще отиде в града. Там са още четири. Ще се върне тук учителка. И тогава ще е сватбата с моя племенник. Така реших. След седем години всичко ще се нареди. Само искам да ми обещаеш – каза Ходжата и погледна с неподвижните си очи Ахмед.
Отдавна се беше съмнало. Имаше много работа, а само след час щеше да се спусне тежката жега, която щеше да притисне всичко живо до едрите буци пръст и нямаше да може да се излезе на полето през този ден. Една дъщеря имаше Ахмед и сега я беше оставил сама. Какво можеше да й даде в тази пустош, след толкова много години борба с тази пръст. Какво имаше, че да даде? Живееха петима в три кирпичени стаи. Двамата му синове, дъщерята и жена му. Преди дванадесет години беше събрал пари, за да започне строи къща от тухли. Но банките фалираха и остана без пукнат лев. Така и не разбра как се случи всичко. Отиде до банката и дори не го пуснаха вътре, а му посочиха да прочете залепен на стъклото отвън бял лист. Ахмед чете, но не разбра нищо. Там пишеше, че поради фалит банката не е в състояние да изплати парите на своите вложители. И толкоз. Поседя, повъртя се и се върна в селото си. Когато влезе в дома си, жена му го погледна и не каза нищо. Какво можеше да каже една жена във време, в което животите толкова бързо се объркваха с онази безвъзвратност, която идваше веднъж, но завинаги.
Децата така и не разбраха. През цялата вечер мълча Ахмед, цяла нощ остана с отворени очи, на сутринта стана и отиде на нивата си, така, както правеше откак се помни. И живота си продължи по старому. Останаха в кирпичената къщичка. Останаха със земята, която баща му беше завещал, която стигаше за него и жена му, но беше малко за изхранването на синовете и дъщерята. Нищо хубаво не можеше да се случи в това безбрежие от твърдоглава пръст, в която потъна целият му живот. Напуканите му ръце. приличаха на стара автомобилна гума, върху която безмилостния труд беше изтрил линята на живота. Прахолякът започна да се вдига във въздуха. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през него имаха мътно-кафяв вкус. Ахмед подуши очакването в неподвижния поглед на Ходжата. Знаеше, че беше от онези, които по рождение бяха несретници и като несретеник щеше и да умре, но сега, в тази жегава сутрин повярва, че има възможност за своя корекция в изначалното предопределение.
- Обещавам, - каза той и отново се скри в своята безпомощност на човек, който знае своята съдба предварително. Ходжата свали ръцете си от него и кимна, след което разпиля погледа си в маранята на ширналата се под него зелена ранина.
Юнзиле почувства топлия повей откъм гърба. Жегата беше дошла. Първо спряха да се чуват птиците. След това изчезнаха мухите и се спусна неподвижната тишина, в която не можеше да се чуе нищо. Момичето взе да чувства тежестта на побелялото слънце, което, сякаш заседнало накъде по пътя си, започна да нагорещява въздуха. Стана трудно да се диша, но не спираше. Оставаха й около триста метра, за да свърши реда. Опитваше се да не мисли за тънката капчица пот, която всеки момент щеше да се плъзне по вадичката на гърба й и да спре коварно някъде около тънкия й кръст. Беше стегнала забрадката си и някак отдалеч чувстваше ударите. Два пъти от лявата част на стъблото, два пъти от дясната и после следващото. Грубата дръжка на мотиката изглеждаше странно в малките бели ръце. Не беше валяло отдавна и земята се беше спекла. Още от сутринта, когато тънкият ветрец уморено утихна, спря шепота между безбройните стебла царевица, които сега безучастно наблюдаваха малката Юнзиле и нейната мотика. Оставаше й още малко до края на реда. След това щеше да седне под единствения орех в околността, който растеше до чешмата на тримата разстреляни. С тревога констатира все още слабо пулсиращата болка в сухожилието на лявата си ръка. Опита се да не мисли за това. Погледът й падна върху група мравки, които бързаха да се приберат на сянка, понесли върху гърбовете си огромен оглозган до половина бръмбар. В бързината мравките не се справяха добре и изгубиха посоката. Спряха с намерението да се огледат, когато върху тях се стовари острието на мотиката. Юнзиле бързаше докато все още парещата болка не беше схванала ръката й. Изгубилите се мравки бяха размазани върху твърдата пръст, а трупът на бръмбара така и си остана наполовина оглозган, изоставен на убийственото слънце. Дребни, почти неуловими капчици пот започнаха да прииждат и върху тънките вежди. Мразеше всичко това. Мразеше тази жега, тази безкрайна долина, засята с царевица и неуловимите капчици пот. Някъде отвъд тази наситеност на гъсто зелен цвят, попил в ирисите, беше нейният свят, изграден върху основата на ронливите детски мечти. Там в този само неин свят леглата имаха пружини и слънцето си играеше с русите й къдрици без да бъде бяло и зло. Вкоравената в буци пръст беше мека и нежна, оцветена в шарена орехова сянка. Но този свят беше все oще далеч. Имаше около стотина метра до края на реда. Нямаше какво да противопостави на света, който я обграждаше, освен своето безпрекословно подчинение. То правеше нещата далеч по-приемливи. Нямаше илюзии, които да бъдат болезнено изживявани, нямаше злоупотреба с емоции, които да бъдат разпилявани по най-незначителни поводи. В този момент съществуваше единствено инстинктът за самосъхранение. Юнзиле изгаряше от жажда. Изпарилите се капки сол, които оставяше след себе си, бяха отворили нейната свръхсетивност и тя почти докосна своята непоколебима вяра, че това е нейният живот и нещата са просто такива, каквито се случват днес.
Най-накрая редът свърши. Момичето събу меките галоши, взе ги в лявата си ръка, а с дясната нарами мотиката. Отне й около пет минути, докато стигне чешмата. Остави внимателно мотиката, хвърли галошите в коритото, придърпа крачолите на окъселия анцуг и нагази в коритото. Усещайки животоворната хладина, тя започна да плиска очите си. Свали забрадката, сгъна я внимателно и я прибра в един от джобовете си. След като прогони жегата от тялото, излезе от коритото и, плискайки с босите си крака, се изкачи до ореха, облегна гръб на огромния му ствол и зачака. След малко се чу каруцата, с която идваха братята й. Те работеха на другата нива, но жегата прогони и тях и сега бързаха да приберат Юнзиле. След като я видяха, оставиха магарето да се напие с вода и се качиха при нея.
- Къде е татко? – попита Юмер, по-големият. Беше се съблякъл гол до кръста и ясно се очертаваше белегът – там, където преди две години го бяха наръгали с нож. Изглеждаше като изсъхнал бял червей върху тъмния загар на кожата му. Свадата стана, след като няколко пъти той предупреждаваше съседа Динко да не пуска прасетата в тяхната нива с царевица. Първият път онзи въобще не си даде труд да разбере какво му казваше Юмер. Шест години беше служил в Чуждестранния легион, имаше две мисии зад гърба си и, както се говореше, беше убивал по време на своята служба. Човек, бил в чужбина, убивайки за пари, имаше по-различно отношение към проблемите на хората – не го интересуваха, защото просто хората не съществуваха, което пък беше резултат от преките му впечатления колко крехка е границата между живите и вече мъртвите. За времето в Легиона се беше научил да възприема хората като мъртви, гледаше на тях като на трупове, което значително го улесняваше в работата. Представяше си изражението на различни лица в момента, в който смъртта идваше за тях. Обичаше да си спомня как се разширяваха и потъмняваха зениците на тези, които беше умъртвил лично. Неговата малка тайна беше, че отглеждаше тези прасета, за да може да изпитва поне отчасти удоволствието от убийството, когато започнеше да усеща непреодолимия повик за проливане на кръв. Вкарваше избраното прасе в бетонното заграждение в началото на огромния свинарник, влизаше единствено с нож, затваряше желязната врата зад себе си и започваше клането между него и полудивото прасе. Ревът на борбата за оцеляване между човек и прасе се чуваше из цялата околност и събуждаше тръпки на отвращение и страх.
За да изхранва своите прасета, Динко ги пускаше из съседните ниви и те опустошаваха всичко по пътя си. Два пъти това се случи и с нивата на Ахмед. Той не посмя нищо да каже на собственика на прасетата, но синът не можа да преглътне, че трудът, който бяха положили на границата на физическите си сили, е бил за удоволствието на някой си там. Първата им среща беше до чешмата на разстреляните.
- Защо пускаш прасетата в нашата нива? Ей ти я къде е гората, там има достатъчно храна за тях. – каза Юмер.
Динко беше седнал до чешмата и обираше с ножа си остатъците от някаква консерва с име на български град. След като преглътна последната хапка, погледна Юмер. Погледна през него и го видя в сянката на онази посивялост, която излъчваше всеки труп, престоял два дена. След това картината се смени и Динко погледна към посоката, от която идваше човешката реч и видя как дневната светлина се превърна в онази крехка бледност, характерна за току-що заклан човек. Юмер постоя, почака да чуе какво ще отвърне Динко, но срещна единствено изцъкления му поглед, който гледаше някак отвъд него и след като не получи никакъв отговор, си тръгна.
Вторият път, когато се срещнаха, беше преди две години. Тогава Динко се беше облегнал на ламаринената спирка в центъра на селото и в следобедния сумрак съзерцаваше бродещите около него мъртъвци. Един едва очертаващ се силует започна да се приближава и Динко видя как покрай него минава една нестройна поредица от шум, който заглъхна в нищото, някъде от лявата му страна. Едно от свойствата на този следобед беше, че му позволяваше да възприема заобикалящата го действителност в онези нюанси на чувственост, която вдъхновяваше неуспелите поети да използват толкова много цветове в описанието на смъртта.
Юмер се беше изправил срещу Динко и трепереше от гняв, защото не можеше да понесе пълната нелогичност на една твърде неприемлива със своята повтаряемост ситуация. Изкоренените и потъпкани стебла на отгледаната с толкова труд царевица предизвикаха онова отчаяние, което, изразено в мерена реч, би го превърнало в една от великите личности на съвремието. Но сега нямаше никакво намерение да говори. Шумът, който Динко видя да се приближава беше сблъсъкът на разумния опит за диалог и разтърсващата пулсация на емоции, които взаимно се обезсилваха в мозъчната кора на другия. Малко преди разстоянието между двамата да стане по-малко от две крачки Юмер излезе победител в борбата със себе си и навеждайки се, взе един остър и твърде неудобен за каквото и да е камък. Останал приятно изненадан от тежината му, той замахна с онази решимост, която означаваше само едно – началото на нов живот. В последвалия кратък промеждутък Динко се свличаше с гръб към примамливия свят на мъртъвците, които се разхождаха на слънце през този следобед. Една непретенциозна двусантиметрова дупка в главата го освобождаваше от цялата тежест на виденията през последните години. Не беше готов за това, защото това обезмисляше толкова много неща и в същото време натоварваше с ново значение точно толкова други, за осмислянето на които беше нужно време. А вече нямаше това време, нямаше как, с тази дупка в главата. Юмер пусна камъка на земята и направи крачка назад. Динко се свлече на земята. Там, където падна, се събра малка локвичка тъмна гъста кръв, в единия край на която изтичаше пихтиестата каша на мозъка. За момент погледът му се спря върху тази локвичка. Не беше виждал как изтича човешки мозък и не можеше да предполага колко безинтересна може да бъде една такава гледка. Седна на тротоара до трупа и се огледа. Късният следобед се беше увил в тъмнолилава пелерина, която внушаваше на способните да я видят бездънното спокойствие на приближаващата се вечност. Тя не идваше за Юмер и затова той се изправи за да си тръгне, но само на няколко крачки от тротоара усети леко докосване по гърба, обърна се и почувства острието на ножа да изгаря вътрешностите на стомаха му. Беше свинарчето на Динко. Малко, нисичко момче с по детски смешни лунички на лицето. Беше взело ножа на своя стопанин и го беше забило в стомаха на убиеца. Виждайки лицето му в разкъсващата болка Юмер го позна, намигна му и изгуби съзнание малко преди вечността да го подмине.
Това беше историята на белега, който изглеждаше като настъпан червей върху кожата му. Но Юнзиле нямаше как да знае тези подробности, защото единствените свидетели на това, което се беше случило бяха свинарчето на Динко, за което две години вече никой не беше чувал нищо и Ходжата, който незнайно как, съвсем случайно се беше оказал зад спирката. Пак той каза в съда, че Динко, докато си стоял, изведнъж извадил нож, без всякаква причина, посегнал на Юмер, който в ситуация на неизбежна самозащита пробил главата му. Това беше единственият разказ за случилото се, тъй като Юмер каза на Митко Полицая, когото търсиха близо половин ден и който дойде толкова пиян, че се наложи да чакат още толкова, докато дойде в състояние да разбере за какво са го извикали, че нищо не си спомня от случилото се. Тогава го прибраха в килера на една от съседните къщи, изчакаха седмица, докато се затвори раната му и го откараха в Града. Там след три дена съдията постанови, че подсъдимият няма вина, тъй като е защитавал собствения си живот от изблиците на един социопат, който със своето поведение е представлявал заплаха за цялото общество. Съдията изглеждаше твърде сериозен в избелялата тога и самоуверената си плешивост. Но, тъй като имаме труп с дупка в главата – продължи тогава съдията - подсъдимият се осъжда на условна присъда с минималния, предвиден в закона, изпитателен срок.
Сам подсъдимият не разбираше за какво точно говореше съдията, тъй като беше изключително впечатлен от асансьора в сградата, с който се качваха до съдебната зала на четвъртия етаж. Толкова се беше впечатлил от лъскавите копчета и огромният брой хора, които се побираха на това ограничено място, сливайки в едно миризмите си, както и от плавното возене, което създаваше у него усещането за възвишеност, че въобще не можа да заспи в килията на следствените. Постояно мислеше за предстоящото, за омайното чувство идващо от возенето с асансьора в сградата на Съда. Когато се върна вкъщи след трите дена на разследване и съд, той толкова развълнувано разказваше на сестра си и брат си впечатленията от вълшебството на преживяното, че всеки път, когато подхванеше темата, Юнзиле усещаше как стомахът й се свиваше на топка от вълнение за чудните неща в Града, които трябва да бъдат видяни.
Юмер беше отървал нивите на цялото село и когато всички се събраха да му благодарят, след като се върна от Града откри, че владее ново умение. Вземайки в ръка някои от моливите на Юнзиле, можеше да придава форма на вкуса, с който започваше всеки отделен ден. Всеки път преди слънчевите лъчи да надскочат върховете на обраслото с непроходима гора плато, той откъсваше лист от извехтялата тетрадка на сестричката си и започваше да скицира това, което усещаша под езика. След това прибираше листа в най-горното чекмедже на скрина и ако се случеше да му потрябва спомен за някой от изминалите дни, просто вкарваше ръката си в чекмеджето и не след дълго усещаше вкусът на отминалата го вечност, чрез която се проявяваше спомена на всичко, случило се в деня, който го интересуваше. Така Юмер познаваше изминалите дни. И така започна неговата първа крачка в живота на възрастните. Но това беше преди две години, а сега заедно с по-малкия си брат, беше при чешмата на разстреляните за да прибере от непоносимата жега сестра си Юнзиле и баща си Ахмед, който още се бавеше някъде.
(СЛЕДВА)
автор: KIA
posted by count_zero at 4:22 AM
0 Comments:
Post a Comment
<< Home