Sad Demagogues

из дневника* на един анкетиран българин

2007-01-05T00:03:00.000-08:00

14-ти Декември, 926 година – петък, 18:36 CET, на границата между Хърватско и България.

…Четири дена как не съм ял. Все още мога да вървя, ама раната на бедрото ми започна да мирише лошо. Днес за първи път ни дадоха почивка и добре, че багатур багаинът Ославна излезе човек и нас ранените не ни изпрати за дърва. После пък ни каза, че кавханът, ичиргу боилът и кана боила колобърът решили да обявят класация – Топ 100 – за най-великите българи на всички времена. На спечелилия щели да дигнат паметник, затова всеки трябвало да даде глас за някого. Глупости! Вместо някой да обясни защо ни беше тази война с хърватите, сега ще ни отвличат вниманието с общонародни кампании. Първо щели да гласуват ранените, после другите, защото не се знае колко от нас ще оживеят да видят резултатите. Сигурно по този начин най-лесно се лъже. Няма значение. Ще участвам.

Кого да пиша най-отгоре? Сегашния си владетел? Не. Не. Не. За какво ни изклаха по тия чукари? И какво стана на срещата с Роман?! И то след като тъй ги сразихме при Ахелой... Като го пита византиецът: „Цар на кои ромеи се наричаш ти?” – какво каза нашият? Нищо! Умрях от срам. Това българин не е, камо ли велик. Жалко, само дето толкова години умираме като народ в преследването на неговата лична цел, на която бог му нито съизволява, нито съдейства. За подобен всебългарски срам ми е говорил дядо ми, когото накарали да си обърне вярата, защото бащата на този владетел – друг некадърник – докарал работата до такъв глад, какъвто светът не бил виждал дотогава и какво?! – тръгнал да ни приобщава към цивилизацията. Не с неоспорими аргументи и разумни доводи, а с действия, подобни на варварин, загубил разсъдъка си. И стана тя една: византийците отвориха границата за евтина работна ръка, страната обезлюдя и няма кой да обработва земята. Срам за бащата, срам и за сина – на стари години да се бия за интересите на собствената си държава, толкова далече от границите й! Бог ни наказва с такива управници. Никой от тях не трябва да бъде в тази класация.

Тогава кой? Книжовниците? Тези плъхове, дето нищо свястно не са написали, а само преписват помежду си сложни магнаурски плетеници. Недостойни блюдолизци, единият чак описа двореца на сегашния владетел и то така, че да си глътнеш езика. Пък и настоява: „Само който види със собствените си очи, може да се възхити най-добре”. Е, аз нали всяка година го виждам! Нищо особено, ново строителство.

Бедно е моето време откъм велики българи. И затова нека чрез това гласуване се знае – онзи, който най-много прослави народа, беше Охсун от рода Кюригир. Прослави българите по целия свят с борбата си. Като чуя чужденците как го хвалят, изпитвам истинска гордост от това, че съм българин. Него слагам на първо място, защото него ще запомни времето, тъй като победи самия Василий от Арсаковите, императора на Византия. Победи го, ама нали само техните хронисти имаха правата за отразяване на събитието, излезе тъй, че Василий е победил. Няма значение, ние си знаем истината. Втори посочвам багаина Окорсис, медногласния. Тежките му хубави песни изцеждат сълзи от камъка. За него разправят, че само в Дръстър събрал повече люде, отколкото били онези, дошли да видят Симеон при Влахерните. Той е втори. За трети избирам Крум или когото наричат още новия Сенахерим. Попада в моята класация, защото няма друг успешен политик, който да ми идва наум. Все пак, за да убиеш бащата на народите и да забиеш на кол главата му за позора на всички ромеи, се искат политически качества, каквито сегашните управници нямат. Това е така. Но трябва да отбележа безспорния факт, че този Крум е невеж езичник и поради това всички скоро ще забравят за него. Ама нищо, пиша го трети. А, ето багатур-багаинът Ославна идва. Дано кракът не ме наболява много, че кога ще ги мисля още деведесет и седем велики българина...

* Дневникът, част от който е публикувана по-горе, се намира в частната колекция на Тарасий, асикрит на номофилакса Йоан Ксифилин.

България в Европейския съюз или дотам и бързо обратно

2007-01-03T15:11:00.000-08:00

България – член на Европейския съюз: звучи като сбъдната мечта на поредното дочакано освобождение. Аз съм ‘за’. Там ни е мястото – че кой друг ще сложи ред в съдебната ни система; кой ще спре корупцията и организираната престъпност; кой друг ще гарантира повишаване качеството на услугите и живота и кой в крайна сметка ще ни вдъхне самочувствието, че странният начин, по който се сбъдва нашата българска демокрация, все пак си заслужава. Разбира се – цивилизационният избор на споделените ценности, на защита на правата на личността, неговата собственост, достойнство и право на развитие и т.н. и т.н. С две думи – Европейският съюз. Той ще ни гарантира всичко това. Аз съм ‘за’. Ще чакаме по-добрия живот.

Но нещо все не се връзва – съдят в Страсбург бившия френски посланик в България Доминик Шасар. Съучаствал в неправомерно издаване на административни документи на български проститутки. Бре, виж ги ти французите! Три революции вдигнаха в името на свободата, равенството и братството, за да могат да продават визи. Уж в Евросъюза нямаше да има корупция... И като стана въпрос за човешкото право на живот, което е фундамент на западната демокрация, се сещам за един износител на човешки ценности – Майкъл Шийлдс, футболният запалянко, който дотолкова се захласна от предоставените възможности, че се опита да убива с камък в ръка. По хулигански подбуди, както посочи обвинението. И какво последва от дивашките действия на българския съд, който си позволи да осъди Шийлдс на 15 години затвор - опити за намеса в работата на съда, демонстрации на незачитане, отправяне на процесуални искания чрез международни медии или заплахи към държавата, свързани с членството й в ЕС. Пък ние точно на Европа чакаме, да ни оправя съдебната система.

Пак нещо не се връзва. Защото се сещам за най-старата демокрация на света – гръцката, както и за неразбираемото чувство за професионален и морален кодекс на гръцките полицаи, които изнасилиха 29-годишна пловдивчанка на остров Родос. През април тази година. Нищо, че жената пребивавала с валидна тримесечна виза. Тя била разкарвана по домовете им, за да придобие ясна представа за смисъла на човешките взаимоотношения и после връщана в участъка, където отново всичко се повтаряло. И така шест дена. Аз си мислех, че само в най-извратените политически режими може да се случи подобно нещо, а то какво се оказа, че се случвало и в страни, членуващи отдавна в ЕС. Лоша работа, нали на Европа чакахме – да оправи работата на нашите полицаи, която тя толкова много критикува.

Толкова бъдеще има в членството ни в Евросъюза, че би било несправедливо да не спомена за това как представителите на цивилизования свят осъществяват на практика присъединяването ни към Европа. По най-простия и известен на европееца начин – колонизирайки местните туземци, чрез работа до смърт. Мислех, че става въпрос за негрите и то преди много, много години, когато те умирали по плантациите на белия човек. Но се оказа, че не е така и сега се чудя какво да правя със спомена за италианската фабрика за обувки "Еврошуз" в Дупница на Клаудио Мароки. Там за единадесет дена умряха две работнички. Смазани от тежките условия на труд във фабриката. Отработвали си дори и времето за тоалетна. Какво ли е значението на подробностите, когато всъщност се надявах на Европа да подобри живота ми, а не да ме убива, лишавайки ме незаконно от полагащата ми се почивка във фабриката на италиански робовладелец?

Европа ме накара да вярвам в себе си: и аз от днес имам пълното право на достойнство. Като всеки европеец. Но пак нещо се обърка и взеха да ми надписват сметките за ток. И то не кой и да е, а австрийците. Австрийците от електрическата компания ЕVN. Имали проблем със софтуера, който е довел до масови грешки със сметките на абонатите. Отново тъжната история на туземците, които чакат европейците да им донесат огънчето на прогреса. Лошото качество на тока във Варна, предоставян от други европейци – от E.ON, доведе до там, че компютрите започнаха сами да се рестартират, ел. уредите да полудяват и изгарят, а хората да свикват с мисълта, че в Европа може да се влезе и с кюмбе в средата на хола.

Аз все още съм за Европейския съюз и вярвам на критиките, че е време да променя своите възрожденски световъзприятия, за да не гледам подозрително, когато тръгна из Европа. Ще направя всичко възможно. Но първо трябва да съм сигурен, че не съм болен от СПИН, както ме уверява английската преса. Там са ужасени, че моята държава има едно от най-високите нива на болестта в Европа. Каквото и да кажа, всички са сигурни в това. Безспорен факт и затова ще се съглася, че съм жертва на своите остарели стереотипи за другите, към които съм тръгнал. Така е, признавам. Но след всичко изброено дотук, този Европейски съюз звучи и много лошо, и много познато. Като ще е така, аз съм за - да отидем, да поразгледаме и ‘на бегом’ обратно.

Епизод 2863 – ти*: DIE ANOTHER DAY

2006-12-20T16:33:00.000-08:00

За какво са му на Муамар Кадафи пет мъртви българки?

И то осем години по-късно, в такъв благоприятен нему външнополитически момент: тъкмо преди около месец Буш и неговата Републиканска партия загубиха изборите за нова Камара на представителите и частичните избори за Сенат. Което на практика предизвиква преосмислянето на американската политика в Близкия изток. Нещо от изключителна важност за либийския държавен глава, който може да си отдъхне от постоянните опасения да не би на ястребa Доналд Ръмсфелд да му хрумне идеята, че неуспехите в Ирак могат да бъдат компенсирани с нова, предавана на живо пиар кампания, която да включва премахването на поредния терористичен режим, традиционно съпровождана от въздушни бомбардировки с ‘хирургична’ точност, струпване на огромен брой войници и няколкодневна война, изпъстрена с бляскави победи за американските войски. След което всичко завършва с разобличителен процес срещу още един диктатор с престъпления срещу човечеството. Възможността Муамар Кадафи да наблюдава краят на собственото си управление по CNN отпадна с доминирането на демократите и в горната, и в долната камара на Конгреса. Нещо твърде важно, защото краят на тоталитарните режими, какъвто е и този на либийския полковник, идва винаги в резултат на външнополитически причини. Зад които обикновено стоят американците.

Подходът е изпитан - или студена война на изолация от външния свят, или неуспешна гореща война с някой от съседите. Неща, които Кадафи прекрасно знае. Защото започна да търпи сериозни загуби, когато на 22 декември 1988 г. неговите тайни служби свалиха американския пътнически самолет над шотландското градче Локърби. За да смогне да оцелее в бързо променящия се свят, либийският лидер от онзи момент нататък направи и невъзможното – предаде на съда двамата агенти, призна отговорността на службите за атентата и се съгласи на обезщетение от над 2,5 милиарда долара. Дори се отказа от оръжията за масово унищожение. Направи невъзможното и успя: ООН вдигнаха санкциите, а през май тази година САЩ извадиха Либия от списъка на държавите, които подкрепят тероризма, и възстановиха напълно дипломатическите отношения с Триполи. Всичко сякаш се развива повече от добре за великия държавник - нормализирането на отношенията със света върви по план, Либия излиза от международна изолация, имиджът й се подобрява значително... и изведнъж – бум! Всичко на вятъра. Един процес, шест присъди и полковник Кадафи отново сам срещу неодобрението на целия свят. САЩ вече изразиха разочарованието си от присъдите, а от ЕС директно заявиха, че съдебните решения са неприемливи. Твърде нелогично на фона на близо двадесетгодишната политика, следвана неотклонно от либийския ръководител. Защото смъртните присъди срещу българките са най-бързият начин светът да си спомни, че Муамар Кадафи всъщност е същият онзи диктатор, който си поръча смъртта на двеста и шестдесет души, взривявайки самолета им.

Интересно: струва ли съживяването на този спомен животите на пет българки и един палестински лекар? Разбира се, че не. По-добре медицинските сестри да живеят, а светът да забрави за Локърби. Така както забрави за взривения над Нигер през септември 1989 френски пътнически самолет и 170-те убити (отново по поръчка на Кадафи). Лошите неща трябва да се забравят, но защо да не се потърси някой, който да върне поне малко от вложените в забравата милиарди? И какъв по-добър случай за изнудване от трагедията на заразените със СПИН деца в Бенгази? Затова лидерът на Джамахирията, чрез своя собствен съд, вдигна цената за откупа на българките и ще го прави, докато може. Ето защо няма смисъл да убиваме всеки срещнат либиец, а просто да попитаме собствената си държава какво точно иска Кадафи срещу живота на българките.
Време е за истини, колкото и страшни да са те.

Ако, например, става въпрос за пари, нека президентът Първанов да се обърне към нацията и да каже на глас: "Либийците искат по 10 млн. на заразено дете. Общият брой деца, за който ни обвиняват, е 426, от които петдесет и две вече починали от СПИН. Оцелелите 374 се лекуват в болници във Франция и Италия. Парите, които се искат от нас са над 3 млрд и 500 долара. Ние не можем да ги осигурим, защото от гледна точка на държавата, това са страшно много пари, които, безпристрастно погледнато, не си струва да бъдат дадени за живота на пет българки. Това означава държавата да изпадне в много трудно икономическо положение за години напред и да достигне границите на фалита. Но, от друга страна, готово ли е българското общество да заплати тези пари за живота на българките? Готови ли са българските граждани да поемат отговорността на своята морална съпричастност към спасяването на задържаните в Либия наши сънародници и да заплащат от джоба си с поколения напред заемите, които България ще вземе за успешния край на драмата? Ако да - да приключваме въпроса. Ако не - също да приключваме."

Време е да узнаем, защото обявената присъда означава единствено, че пазарлъците са навлезли в своята решителна фаза. Както заяви министърът на външните работи на Либия Мохамед Шалкам „това не са окончателните присъди”. Повече от ясно е, че няма да има смърт в този 2863-ти епизод, а и в следващите, защото няма никаква печалба в това решение на либийския съд, нито финансова, нито политическа. Тогава?

Тогава изглежда, че произнасянето на смъртните присъди постигна своята цел - шокиращ психологически ефект. Това е необходимо на либийците, защото колкото повече драмата се нажежава, толкова по – признателен ще бъде светът на добрия герой Муамар, който ще се намеси в най, ама най-последния момент и ще спаси българките. Това ясно. Но срещу какво? И на каква цена? Това знаят само Ивайло, Феим, Сергей и Георги. Тях ще питаме, ако нещо се обърка.

* 2 863 е броят на дните, изминали от 16 февруари 1999 година, когато бяха задържани българските медици, до новото обявяване на присъдите от 19 декември 2006 г.

автор: KIA

пролетта в съседната стая - 2

2006-12-05T02:32:00.000-08:00

- Каза, че има някаква среща - отвърна Юнзиле. Чувстваше се отпочинала сред прохладата на ореховата сянка.
- Нямаме много време. Жегата се спуска все по-ниско. Ще трябва да побързаме. – каза Юмер и с тревога погледна магарето, което не бе спряло да пие вода, откак двамата братя пристигнаха на чешмата.

Маранята започна да се разстила върху прахта, давейки я в твърдата неравна пръст. Магарето още пиеше вода, когато Ахмед се зададе по пътя. Вървеше по-скоро предпазливо, отколкото бавно. Неподходящото за това място и тази част на деня облекло лепнеше върху тялото му, а гърдите му издаваха хриплив звук, сякаш Ахмед вдишваше изпаренията на лава. Поклащайки се леко на дясната си страна, той проклинаше официалните обувки, които беше обул за срещата с Ходжата. Откъде да знае, че ще се срещат на обраслия хълм, където свършваха земите на селото. Защо трябваше да се видят чак там, Ахмед не искаше и да знае, но неудобните половинки, които беше обувал за последно, когато отиде да прибере Юмер от града, започваха да изрязват кървави ивици в сухожилията над петите му. Не искаше да ги събуе пред Ходжата, за да не покаже неуважение, а когато се отдалечи, вече се беше ядосал на себе си за глупавата постъпка да се обуе възможно най-неудобно и напук на болката продължаваше да не събува болезнените обувки. Видя децата си под ореха, където търпеливо го чакаха.

Стигна до каруцата, махна им да идват, погледна магарето, което пиеше вода и викна :
- Тръгваме. Юмер, помогнете ми да се кача в каруцата.
Синовете наместиха баща си в каруцата. Сложиха Юнзиле да седне до него, подпряха внимателно мотиката, така че да не подскача из пътя, ритнаха магарето, което вдигна глава, обърна се и невъзмутимо потегли по пътя към дома.

***
Айля беше майката. Бездънните шалвари, в които тя сякаш се изгубваше, червеното елече и млечнобялото й кръгло лице изчерпваха възможностите на първото впечатление. Навитите ръкави на мъжката риза, която носеше, откриваха силни и непоколебими ръце, свикнали да бъдат част от един подреден свят. Беше родена в селото, в него бяха родени и родителите й – тя имаше кръвна връзка с пръстта, върху която беше родена и в която преди години положи увитите в бяло платно свои родители. Айля беше олицетворение на рационалното начало, чрез което животът в това село следваше монотонната си неизменност. Тя беше просто част от механизма на добре работещото всекидневие. Освен възприятия, настроени спрямо обгръщащата я действителност с такава прецизност, че можеше да предусеща предстоящото да се случи с изключителна точност, тя имаше и способност в моменти на необходимост да бъде невидима за околните.

Внимателното отношение към детайлите на всичко, което я заобикаляше, беше причината да развие с годините умението да води задълбочен разговор със себе си. Често пъти, погълната от дълбочината на обясненията, подчинени на инстинкта за ред и подреденост, с които тя проправяше път за нещата, които се намираха отвъд границите на обичайното, се случваше да се усмихне в някои твърде неподходящи моменти. Така, когато пръсна мазнината от тигана и изгори ръката на Ахмед, тя тъкмо беше погълната от своя разговор, който се въртеше около лъскавото пакетче, в което, както каза съседката Шела, се криела магията на чистото пране. Така се беше средоточила в доводите, с които отхвърляше изобщо наличието на каквато и да е възможност в това да има нещо по-ефикасно от сапун, приготвен от свинска мас и сода, че спря да се усмихва на глупостта на съседката си и обърна внимание на мъжа си, едва когато той започна да вие от болка и да обикаля къщата. Откъсна дълго парче плат от лененото платно, което служеше за парцали, постави го на масата, откъсна три по-сочни зелеви листа, смачка ги, след което ги разбърка с лъжица мас и разстла цялата смес върху чистото парче плат. Излезе навън и внимателно положи превръзката върху изгорена ръка на Ахмед, обви парчето плат няколко пъти около ръката му без да го стяга и влезе отново в къщата, усмихвайки се на думите на Шела, която й разказваше за зелената течност, съдържаща в себе си тайната на прекрасното ухание. Това беше в същата година, когато Юмер ходи до града. Тя обаче така и не можа да провери думите за тайната на прекрасното ухание, тъй като остави чашката с изсипаната вътре тайна, която съседката милостиво й подари. Шела от време на време изпитваше раздразнение от здравия разум на неверието, процеждащ се през усмивката на Айля, която на свой ред побърза да се прибере вкъщи и оставяйки внимателно подаръка върху скрина, зачака денят, който беше отреден за баня. Съвсем неволно, подобно на прилеп, излязъл на светло, стомахът й се сви в спазъм точно в момента, когато обърна гръб на скрина. Спазъмът изпусна навън видението, в което тя видя хилавата сянка на Ахмед да се приближава до чашката, обагрена в потресаващо зелен цвят и да протяга хилавата си ръка, обрасла с твърди като пирони косми. Не разбра дали се ядоса повече на видението или на това, което щеше да направи Ахмед. Тя прехапа белите си устни, които започнаха да се наливат с кръв и се изправи с цялата решимост, на която е способен разумният човек, бидейки пределно наясно с бъдещето.
- На скрина има чаша. Пълна е с една от заблудите на Шела. – каза твърдо тя – Няма да я пипате, нито ти, нито децата. Ахмед разбра в какво се изразява очакването срещу него и тогава побърза да отговори :
- Добре, добре. Нито аз, нито децата. И забрави на момента за какво ставаше въпрос, тъй като се сети, че днес Сезгин, мъжът на Шела, щеше да вади новото вино. Така правеше винаги Сезгин. Викаше го и му сипваше от новото вино. Ахмед започваше да гълта буркан след буркан, а Сезгин го наблюдаваше. Ако след един следобед на опразнени буркани Ахмед съумееше да се прибере отсреща, където живееше, значи виното беше добро. Само веднъж нещо се обърка, на осмия буркан Ахмед се оцъкли, започна да трепери и запенва, наложи се да викат Ходжата, който дойде с охранения си кон, дръпна рязко юздите му, конят спря и облекчено изпляска една купчинка пресни фъшкии. Ходжата се наведе, взе в едната си ръка колко можа, влезе в зимника на Сезгин, подпря с коляно гърдите на Ахмед и изстиска сока от фъшкиите в устата му, който в същия момент върна зениците си на точното място, спря да трепери и каза на Сезгин:
- Нещо дрождите на това вино не са наред.

Оттогава повече не се беше налагало да викат Ходжата. Когато Айля каза на мъжът си да не пипа чашата, тя въобще не подозираше, че беше в деня, в който Сезгин вадеше от новото вино. Това беше напълнило цялото му съзнание и не беше останало никакво място за предупрежденията на Айля. Ако знаеше, че предупреждението беше направено в стъкления ден на празните буркани, тя щеше да се опита да излъже съдбата, изчаквайки болезненото изтрезняване и неловката тишина на мъжко разкаяние.

Но Айля нямаше как да знае за всички тайни на битието. Не можеше да се сърди на съдбата, на себе си или на своя мъж, който така или иначе изпи чашата, искрено и непринудено огряваща със своя зелен и топъл цвят гладката повърхност на скрина. И когато Ахмед търпеливо чакаше да премине характерното състояние на временна невъзможност, което обичайно настъпваше в сутринта след стъкления ден, той нямаше как да забележи ароматните мехурчета, които свенливо се подаваха едва-едва от тесните отворчета на неговия нос. Айля не се разсърди тогава, въпреки че предупреди мъжа си. Не се разсърди, защото знаеше, че ще се случи точно така и когато влезе на сутринта при него в кирпичената стая, вдишвайки прекрасното ухание, което се разнасяше от милозливите оправдания на Ахмед, се средоточи над въпроса, защо в крайна сметка Шела, въпреки добрия процент усвоимост на доводите, с които Айля поправяше обърканите й представи, продължаваше да упорства в редовната употреба на чудеса, предназначени за всяка домакиня?

Когато чу каруцата да влиза в двора, Айля тъкмо изцеждаше в купа от плетена емайлирана тел огромна купчина макарони. Ароматната пара предизвикателно се застоя в малката кухничка, отказвайки да излезе навън в безмилостния свят на жегата. Бръкна в най-закътаното чекмедже на кухненския рафт, скован от дъските, които Ахмед успя да открадне от задния двор на хоремага, извади огромна буца сирене и я сложи в плоска порцеланова чиния с нарисувани сини птички. След това извади още една чиния, чиято украса се състоеше от жълти патенца със заострени клюнове, в която наряза около десетина твърдо сварени яйца. Тези чинии, осем в комплект, заедно с вилиците и лъжиците, бяха подарък от Шела, която не може да преглътне снизхоздителното недоверие, с което Айля посрещна обяснението, че има и друг, по-различен начин за обяд от този всички да бъркат с дървени лъжици в пръстеното гърне. Нареди пет шарени чинии и излезе да посрещне своето семейство, което не беше хапвало нищо от сутринта.

Каруцата спря почти безшумно в застланото с калдъръм дворче. Кокошките се бяха изпокрили, а сляпото куче, чието име никой не си спомняше, дори не направи опит да се помръдне от пътя на каруцата, която влизаше през дървените порти. Наложи се по-малкият брат да слезе и да го премести встрани. Пръв, с изкривено от болка лице слезе Ахмед, махна ядосано с ръка и влезе в къщата. Братята разпрегнаха магарето и мигновено го последваха. Юнзиле скочи внимателно, прибра своята мотика и тази на баща си и влезе в кухнята. Когато видя прашните обувки на Ахмед, Айля се досети защо мъжът й беше кисел и веднага избра онова поведение, което я правеше невидима за околните.

Всички насядоха около масата и започнаха да потракват неуверено по чиниите. Храниха се мълчаливо, като от време на време Ахмед поглеждаше отстрани седналата до него Юнзиле, докато тя внимателно подреждаше макароните в чинията си.
- Какво имате за утре в училище? – попита по бащински загрижен той.
- Едно дълго стихотворение - отговори тя без да изпуска от очи грижливо подредените в малки димящи купчинки макарони.
- За какво се разказва това стихотворение? - продължи да проявява интерес Ахмед, единствено за да не мисли за болката от разранениете си крака .
- За момче и момиче. Момичето се отравя, а момчето се наръгва с нож. Или обратното, не си спомням много, стихотворението е дълго. Родителите им се мразят и не им позволяват да се виждат. – казвайки тези ужасно много думи, Юнзиле, подтисната от това, че бе станала център на внимание - сведе смирено поглед.
- Също както Семра и Мюмюн. – каза по-малкият брат. – и техните родители не се разбираха и им забраниха да се виждат.
Само че там никой не умря. Вечерта просто изчезнаха по едно и също време. Точно когато свършиха със стригането на овцете миналата година, Мюмюн отишъл да затвори кошарата и – толкоз! А Семра излязла да види защо така настървено лаело кучето и вече близо година, откак я няма. Другия месец ще стане година. Шела, разправяше, че избягали в града, оженили се в друговерска джамия, за да се скрият по-лесно в множеството и потънали някъде там.
- Опасно нещо. Само това остана, да влезе тази разрушителна сила в къщата ми и да убие всичко човешко във вас, невинните ми деца - каза Айля.

Тя беше майката и знаеше, че ще трябва да изпие заедно с децата си страданието от чашата на тяхната първа, нещастна детска любов. Погледна Юмер, който беше убил, но все още не осъзнаваше разтърсващия вихър на бруталната страст, която беше нещо нормално в края на всяко детство. Айля знаеше, че няма какво да противоспостави на разрушителното начало на неосъзнатите емоции, които рано или късно щяха да поставят под съмнение двуредовия неизмазан кирпич, който тя беше превърнала в дом. Виденията, предназначени да разкажат за хронологията на осакатяващото чувство на любов, което щеше да се всели в децата й в най-неподходящия момент, все още не бяха готови. Това правеше живота в къщата приятен и спокоен, защото тя беше спокойна. Любовта в най-опасната си форма - неосъзнатото детско влюбване, беше далеч от къщата й, но когато чу с какво се занимават в училището на Юнзиле, наостри уши.
- И какво ви карат да правите с това стихотворение? – попита внимателно тя.
- Да си представяме какво щяхме да направим ние, ако бяхме на тяхно място. – отвърна без желание Юнзиле.

Айля изтръпна. Можеше да стане страшно. Тази Грозданова, която учеше децата на селото, си играеше с неща, които не познаваше и не знаеше колко опасни могат да бъдат. Ако някое от децата преминеше границата отвъд здравословните мечти, как щяха да върнат след това изгубената му душа? Целият смисъл на съществуването, който според инстикта за самосъхранение на поколенията, така сполучливо въплътил се в Айля, се състоеше в стриктно възпроизвеждане на едно отрепетирано стотици години ежедневие, подредено между залеза, когато всякаква работа приключва и малко преди изгрева, когато отново започва. Любовта е чувството на нощта. То предполага тайни, а наличието на тайни винаги означава усложнения. А те никога не могат да бъдат добре дошли в пределно опростения свят на Айля. Преди години, когато беше нейното време, тя разбра, че ще има свой мъж, когато две вечери видя баща си да стои мълчаливо в стаята, където посрещаха гостите. И толкова. Един път надвечер майка й я извика, за да целуне ръка на баща си, на бъдещия свекър, който така и не свали протритата шуба. Целуна им ръка и се прибра в стаята, откъдето не я пуснаха да излезе три дена. На третия ден дойдоха безброй хора, които се разхождаха в къщата и в двора, оглеждаха, пипаха, разместваха, каляха, миришеха, викаха, бутаха всичко, което се окажеше на пътя им в малката къщурка и нейното дворче. Накрая Айля излезе от стаята, покрита с бяло було, което стигаше до самата земя. Гостите я видяха, станаха още по-шумни и непретенциозни към храната. След като постоя малко на двора, Айля беше прибрана отново в стаята, грижливо заключена, с твърдата забрана да маха булото по какъвто и да е повод. Глъчката на двора се усилваше и ставаше почти непоносима, когато вратата на стаята се отвори, вътре се плъзна хилавото отражение на предначертаното й бъдеще, и отмятайки булото, което скриваше лицето й, и каза:
- Аз съм Ахмед. Ти как се казваш?
- Айля - сериозно отговори тя.
- Здравей, Айля. Аз съм твоят мъж.
- Здравей – каза тя и погледна в тъмните очи на своя мъж. Те бяха спокойни и кротки - Ами, това е – прошушна. – Да това е,- отвърна той и седна до нея. Така започна нейният живот. И ето го - цели шестнадесет години.

А сега всичко се объркваше толкова бързо. За момент да отпуснеш поглед и ето – какво би направил на мястото на тези влюбени деца, ако родителите ви забранят да се виждате... Що за учител беше тази г-жа Грозданова, която караше децата да играят ролята си на деца и да изказват предположения за неща, за които не бяха дорасли?
Юнзиле се беше нахранила и мълчаливо чакаше разрешение да стане от масата. Разрешение чакаха и братята й. Айля стоеше неподвижно, отнесена в себе си, наплашена от безброя опасности, които винаги се промъкваха като неизменна част от живота. Жегата неспокойно обикаляше около дебелия кирпичен зид. Страхуваше се да влезе вътре, където, затворена между четирите стени, болезнено щеше да тлее по ъглите като сянка.

Ахмед също се нахрани. Остави лъжицата в празната си чиния и се огледа. Синовете му гледаха право в него. Юнзиле беше свела смирен поглед. Айля беше станала невидима.
- 'Айде – каза бащата. Братята побегнаха с радостни викове, нагазиха в жегата и поеха към Исмаиловото кафене. Юнзиле се изправи и започна да събира празните чинии. В този момент се появи и Айля.
- Остави на мен - каза тя, - отивай да учиш. Дъщеря й кимна едва забележимо и се прибра в малката си стаичка.

За миг тишината седна на масата. Разположи се със своята безкрайност между Айля и Ахмед и те взаимно почувстваха един от онези редки моменти, в които родителите разбират колко са самотни със своите синове и дъщери, на които им остава още съвсем малко детство. Тази тишина на самота ги накара да изпитат чувството на безвъзвратна принадлежност помежду си. Тази, която рядко се случва между мъж и жена и която идва веднъж и е завинаги. Айля усети това чувство толкова силно, че сухожилията на ръцете и се изопнаха до скъсване, докато нареждаше мръсните чинии в умивалника. Ахмед, който тъкмо се канеше да стане от масата, за да донесе стария човенен леген, се сви от непонятна болка в стомаха и гърлото.
- Спокойно, - каза Айля – това е просто самота. Така ще бъде, когато останем само двамата тук.
- Боли – отвърна Ахмед.
Айля приветливо го погледна, усмихна се и каза:
- Легенът е долу в мазичката. Вземи го и ела да кажеш какво стана днес.
След малко Ахмед потопи изранените си крака в хладния леген, пълен до половината с вода и настърган домашен сапун и започна направо:
- Ходжата поиска Юнзиле за племенника си.
Ахмед замълча за миг, опитвайки се да си спомни дали не пропуска нещо.
- И друго има. Той иска тя да бъде учителка, когато ще се омъжва за неговия племенник.

Жената замръзна. Сега разбра какво означаваше шумът от нощните светлини на Града, който тя на няколко пъти беше видяла да се спуска над образа на Юнзиле, подобно на сянката от изрязана хартиена фигурка, залепена върху абажура на забравена да свети нощна лампа.
- Казах му, че съм съгласен. Иначе какво ще правим след две-три години, Айля? Когато дойде време да й търсим мъж, на кого ще я дадем? На някой с кирпичена саксия като тази – да съхне там до края на живота си? Не, моята дъщеря е цвете за дом, построен от тухли, там където стените не се ронят и щастието не се разпилява на купчинка прах, която се изхвърля при сутрешното почистване. Не. И понеже животът ми се стече така, че нищо не мога да й дам, мога единствено да се съглася за едно по-добро бъдеще. Грозданова си отива, днес я има, утре – не. А и конякът, който може да напълни кладенец, ако го повърне, ще направи така, че от Юнзиле да има нужда по-рано, отколкото си мисля. Айля, ние с теб сме расли без право на избор и сме щастливи. Как мислиш, нужно ли е да питаме детето?
- Юнзиле е твърде малка и няма нужда да знае. – отвърня Айля. – Нека всичко да върви нормално, защо да я кахърим? Времето ще намести нещата. Това, което искаме днеска, има значение, дето ще бъде различно утре. Всичко се случва. И затова няма да бързаме. Аз съм съгласна. Моята дъщеря ще стане учителка. Всички ще я гледат в очите, за да повтарят думите, които казва.
Айля седна уморено на стола. Остаряваше по-бързо, отколкото очакваше. Слабата й фигура, скрита в огромните шалвари и стегнатата ленена блуза на жълти райета, се сви под тежестта на родителската амбиция.
- Ама... ако не обикне племенника на Ходжата? – попита Ахмед.
- Някога моята майка ми каза, че няма нищо по-силно от чуствата, породени от навика. Ще свикне. Дните ще се повтарят едни и същи всеки път и тя все някак ще се намести в тях. Ние, жените, които сме се родили тук, никога не сме имали възможност за избор и заради това винаги сме съумявали да бъдем щастливи. И Юнзиле ще открие своя начин да бъде щастлива в живота, който й предстои.
Ахмед погледна жена си. Беше му провървяло. Извади подпухналите си от водата ходила, цопна ги на тъканата вълнена черга и, оставяйки тъмни мокри петна след себе си, се приближи до Айля. Докосна грижливо прибраните, тъмни като дъното на кладенец къдрици. Тя се отпусна в неочакваната милувка на своя мъж и пое дълбоко въздух. Изпълвайки дробовете й, въздухът повдигна твърдите й гърди и притисна дълбоко в нея смущаващото чувство от последното видение, което я разтърси. Преди няколко дена в сумрака на следобедната тишина, тя видя Юнзиле, изгубена в едно безкрайно жълто поле от смръзнати на кристали сълзи. Стоейки изправена с празен поглед, изведнъж дъщеря й започна да произнася на глас някакво име, което Айля не можеше да чуе добре. Всеки път, когато кажеше името, беше раздирана от спазъм и започваше да повръща гъста кръв. Айля изпита ужасен страх от това видение, но успя да го затвори в себе си. За момент усети непреодолим копнеж да го разкаже на Ахмед, но успя да се овладее. Той имаше смътна представа за дълбоката проникновеност на жена си и затова тя не искаше да го безпокои. Беше спокоен и добър мъж такъв, какъвто тя го искаше, а това щеше само да го изнерви. Сухата му ръка, грапава от изпечената сол, покрила кожата му в резултат на десетилетията работа на открито, почувства вълнението в душата на Айля.
- Трябва да вярваме, че това е най-доброто за нашето дете. – каза той, след което, победен от ухаещата близост на Айля, се наведе и я целуна. С огромно усилие тя успя да превъзмогне обзелата я слабост и с оправдание, използвано успешно вече близо хилядолетие каза:
- Имам да мия чинии.
Ахмед отпусна ръка.
- Къде имам чисти чорапи - попита той. – Краката ми подгизнаха и още ме болят. Дали да не ги намажа с ракия?
Ахмед безпомощно погледна Айля, която се засмя по детски щастлива и взе да рови в сандъка с дрехите.
(СЛЕДВА)
АВТОР: KIA

пролетта в съседната стая - 1

2006-11-24T04:22:00.000-08:00

Беше започнало да се съмва. Птичките започнаха да порозовяват и неспокойно напускаха сумрака на нощта, кръжейки ниско до земята с твърдото намерение да бъдат част от започващия ден. На пътя към селото откъм дясната му страна, на едно обрасло с жълта трева възвишение, стояха двама души. И двамата бяха на онази неопределена възраст, която започваше след петдесетте. Стояха с гръб към пътя и наблюдаваха ширналата се в ниското равнина. По-ниският, облечен в син панталон и бяла ленена риза стоеше смирено в тъмни, обвити в прах официални обувки и почтително чакаше думите на своя събеседник. Другият беше висок, с дълбоко врязани в лицето му бръчки и неподвижни светли очи, в които приближаващата сe утрин носеше новина, като по всичко личеше, че тя ще бъде от голямо значение за всички. Високият повдигна тежко ръката си и я сложи на рамото на по-ниския. Меките му пръсти напипаха притеснението, което беше изопнало мускулите на този срещу него.
- Реших, - каза той. – Тя ще бъде. И усети как свитите под неговата ръка мускули се отпускат. – Спокойно, Ахмед. Ние ще се погрижим за всичко.

Ахмед отпусна присвитите си очи и се остави изцяло в ръцете на онази безпомощност, която въздействаше отпускащо в моменти като този, когато човек разбира колко незначителен е за случващото се в собствения му живот. Слънцето вече се беше показало. В началото на започналия ден не съществуваха възможности за избор. Ахмед знаеше това и съсухреното му лице се разведри.
- Така да бъде, Ходжа – каза той.
Ходжата сложи и другата си ръка върху рамото на Ахмед.
- Правилен избор. Сега е на петнадесет. Има още три години тук. След което ще отиде в града. Там са още четири. Ще се върне тук учителка. И тогава ще е сватбата с моя племенник. Така реших. След седем години всичко ще се нареди. Само искам да ми обещаеш – каза Ходжата и погледна с неподвижните си очи Ахмед.

Отдавна се беше съмнало. Имаше много работа, а само след час щеше да се спусне тежката жега, която щеше да притисне всичко живо до едрите буци пръст и нямаше да може да се излезе на полето през този ден. Една дъщеря имаше Ахмед и сега я беше оставил сама. Какво можеше да й даде в тази пустош, след толкова много години борба с тази пръст. Какво имаше, че да даде? Живееха петима в три кирпичени стаи. Двамата му синове, дъщерята и жена му. Преди дванадесет години беше събрал пари, за да започне строи къща от тухли. Но банките фалираха и остана без пукнат лев. Така и не разбра как се случи всичко. Отиде до банката и дори не го пуснаха вътре, а му посочиха да прочете залепен на стъклото отвън бял лист. Ахмед чете, но не разбра нищо. Там пишеше, че поради фалит банката не е в състояние да изплати парите на своите вложители. И толкоз. Поседя, повъртя се и се върна в селото си. Когато влезе в дома си, жена му го погледна и не каза нищо. Какво можеше да каже една жена във време, в което животите толкова бързо се объркваха с онази безвъзвратност, която идваше веднъж, но завинаги.

Децата така и не разбраха. През цялата вечер мълча Ахмед, цяла нощ остана с отворени очи, на сутринта стана и отиде на нивата си, така, както правеше откак се помни. И живота си продължи по старому. Останаха в кирпичената къщичка. Останаха със земята, която баща му беше завещал, която стигаше за него и жена му, но беше малко за изхранването на синовете и дъщерята. Нищо хубаво не можеше да се случи в това безбрежие от твърдоглава пръст, в която потъна целият му живот. Напуканите му ръце. приличаха на стара автомобилна гума, върху която безмилостния труд беше изтрил линята на живота. Прахолякът започна да се вдига във въздуха. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през него имаха мътно-кафяв вкус. Ахмед подуши очакването в неподвижния поглед на Ходжата. Знаеше, че беше от онези, които по рождение бяха несретници и като несретеник щеше и да умре, но сега, в тази жегава сутрин повярва, че има възможност за своя корекция в изначалното предопределение.
- Обещавам, - каза той и отново се скри в своята безпомощност на човек, който знае своята съдба предварително. Ходжата свали ръцете си от него и кимна, след което разпиля погледа си в маранята на ширналата се под него зелена ранина.

Юнзиле почувства топлия повей откъм гърба. Жегата беше дошла. Първо спряха да се чуват птиците. След това изчезнаха мухите и се спусна неподвижната тишина, в която не можеше да се чуе нищо. Момичето взе да чувства тежестта на побелялото слънце, което, сякаш заседнало накъде по пътя си, започна да нагорещява въздуха. Стана трудно да се диша, но не спираше. Оставаха й около триста метра, за да свърши реда. Опитваше се да не мисли за тънката капчица пот, която всеки момент щеше да се плъзне по вадичката на гърба й и да спре коварно някъде около тънкия й кръст. Беше стегнала забрадката си и някак отдалеч чувстваше ударите. Два пъти от лявата част на стъблото, два пъти от дясната и после следващото. Грубата дръжка на мотиката изглеждаше странно в малките бели ръце. Не беше валяло отдавна и земята се беше спекла. Още от сутринта, когато тънкият ветрец уморено утихна, спря шепота между безбройните стебла царевица, които сега безучастно наблюдаваха малката Юнзиле и нейната мотика. Оставаше й още малко до края на реда. След това щеше да седне под единствения орех в околността, който растеше до чешмата на тримата разстреляни. С тревога констатира все още слабо пулсиращата болка в сухожилието на лявата си ръка. Опита се да не мисли за това. Погледът й падна върху група мравки, които бързаха да се приберат на сянка, понесли върху гърбовете си огромен оглозган до половина бръмбар. В бързината мравките не се справяха добре и изгубиха посоката. Спряха с намерението да се огледат, когато върху тях се стовари острието на мотиката. Юнзиле бързаше докато все още парещата болка не беше схванала ръката й. Изгубилите се мравки бяха размазани върху твърдата пръст, а трупът на бръмбара така и си остана наполовина оглозган, изоставен на убийственото слънце. Дребни, почти неуловими капчици пот започнаха да прииждат и върху тънките вежди. Мразеше всичко това. Мразеше тази жега, тази безкрайна долина, засята с царевица и неуловимите капчици пот. Някъде отвъд тази наситеност на гъсто зелен цвят, попил в ирисите, беше нейният свят, изграден върху основата на ронливите детски мечти. Там в този само неин свят леглата имаха пружини и слънцето си играеше с русите й къдрици без да бъде бяло и зло. Вкоравената в буци пръст беше мека и нежна, оцветена в шарена орехова сянка. Но този свят беше все oще далеч. Имаше около стотина метра до края на реда. Нямаше какво да противопостави на света, който я обграждаше, освен своето безпрекословно подчинение. То правеше нещата далеч по-приемливи. Нямаше илюзии, които да бъдат болезнено изживявани, нямаше злоупотреба с емоции, които да бъдат разпилявани по най-незначителни поводи. В този момент съществуваше единствено инстинктът за самосъхранение. Юнзиле изгаряше от жажда. Изпарилите се капки сол, които оставяше след себе си, бяха отворили нейната свръхсетивност и тя почти докосна своята непоколебима вяра, че това е нейният живот и нещата са просто такива, каквито се случват днес.
Най-накрая редът свърши. Момичето събу меките галоши, взе ги в лявата си ръка, а с дясната нарами мотиката. Отне й около пет минути, докато стигне чешмата. Остави внимателно мотиката, хвърли галошите в коритото, придърпа крачолите на окъселия анцуг и нагази в коритото. Усещайки животоворната хладина, тя започна да плиска очите си. Свали забрадката, сгъна я внимателно и я прибра в един от джобовете си. След като прогони жегата от тялото, излезе от коритото и, плискайки с босите си крака, се изкачи до ореха, облегна гръб на огромния му ствол и зачака. След малко се чу каруцата, с която идваха братята й. Те работеха на другата нива, но жегата прогони и тях и сега бързаха да приберат Юнзиле. След като я видяха, оставиха магарето да се напие с вода и се качиха при нея.

- Къде е татко? – попита Юмер, по-големият. Беше се съблякъл гол до кръста и ясно се очертаваше белегът – там, където преди две години го бяха наръгали с нож. Изглеждаше като изсъхнал бял червей върху тъмния загар на кожата му. Свадата стана, след като няколко пъти той предупреждаваше съседа Динко да не пуска прасетата в тяхната нива с царевица. Първият път онзи въобще не си даде труд да разбере какво му казваше Юмер. Шест години беше служил в Чуждестранния легион, имаше две мисии зад гърба си и, както се говореше, беше убивал по време на своята служба. Човек, бил в чужбина, убивайки за пари, имаше по-различно отношение към проблемите на хората – не го интересуваха, защото просто хората не съществуваха, което пък беше резултат от преките му впечатления колко крехка е границата между живите и вече мъртвите. За времето в Легиона се беше научил да възприема хората като мъртви, гледаше на тях като на трупове, което значително го улесняваше в работата. Представяше си изражението на различни лица в момента, в който смъртта идваше за тях. Обичаше да си спомня как се разширяваха и потъмняваха зениците на тези, които беше умъртвил лично. Неговата малка тайна беше, че отглеждаше тези прасета, за да може да изпитва поне отчасти удоволствието от убийството, когато започнеше да усеща непреодолимия повик за проливане на кръв. Вкарваше избраното прасе в бетонното заграждение в началото на огромния свинарник, влизаше единствено с нож, затваряше желязната врата зад себе си и започваше клането между него и полудивото прасе. Ревът на борбата за оцеляване между човек и прасе се чуваше из цялата околност и събуждаше тръпки на отвращение и страх.

За да изхранва своите прасета, Динко ги пускаше из съседните ниви и те опустошаваха всичко по пътя си. Два пъти това се случи и с нивата на Ахмед. Той не посмя нищо да каже на собственика на прасетата, но синът не можа да преглътне, че трудът, който бяха положили на границата на физическите си сили, е бил за удоволствието на някой си там. Първата им среща беше до чешмата на разстреляните.
- Защо пускаш прасетата в нашата нива? Ей ти я къде е гората, там има достатъчно храна за тях. – каза Юмер.
Динко беше седнал до чешмата и обираше с ножа си остатъците от някаква консерва с име на български град. След като преглътна последната хапка, погледна Юмер. Погледна през него и го видя в сянката на онази посивялост, която излъчваше всеки труп, престоял два дена. След това картината се смени и Динко погледна към посоката, от която идваше човешката реч и видя как дневната светлина се превърна в онази крехка бледност, характерна за току-що заклан човек. Юмер постоя, почака да чуе какво ще отвърне Динко, но срещна единствено изцъкления му поглед, който гледаше някак отвъд него и след като не получи никакъв отговор, си тръгна.
Вторият път, когато се срещнаха, беше преди две години. Тогава Динко се беше облегнал на ламаринената спирка в центъра на селото и в следобедния сумрак съзерцаваше бродещите около него мъртъвци. Един едва очертаващ се силует започна да се приближава и Динко видя как покрай него минава една нестройна поредица от шум, който заглъхна в нищото, някъде от лявата му страна. Едно от свойствата на този следобед беше, че му позволяваше да възприема заобикалящата го действителност в онези нюанси на чувственост, която вдъхновяваше неуспелите поети да използват толкова много цветове в описанието на смъртта.
Юмер се беше изправил срещу Динко и трепереше от гняв, защото не можеше да понесе пълната нелогичност на една твърде неприемлива със своята повтаряемост ситуация. Изкоренените и потъпкани стебла на отгледаната с толкова труд царевица предизвикаха онова отчаяние, което, изразено в мерена реч, би го превърнало в една от великите личности на съвремието. Но сега нямаше никакво намерение да говори. Шумът, който Динко видя да се приближава беше сблъсъкът на разумния опит за диалог и разтърсващата пулсация на емоции, които взаимно се обезсилваха в мозъчната кора на другия. Малко преди разстоянието между двамата да стане по-малко от две крачки Юмер излезе победител в борбата със себе си и навеждайки се, взе един остър и твърде неудобен за каквото и да е камък. Останал приятно изненадан от тежината му, той замахна с онази решимост, която означаваше само едно – началото на нов живот. В последвалия кратък промеждутък Динко се свличаше с гръб към примамливия свят на мъртъвците, които се разхождаха на слънце през този следобед. Една непретенциозна двусантиметрова дупка в главата го освобождаваше от цялата тежест на виденията през последните години. Не беше готов за това, защото това обезмисляше толкова много неща и в същото време натоварваше с ново значение точно толкова други, за осмислянето на които беше нужно време. А вече нямаше това време, нямаше как, с тази дупка в главата. Юмер пусна камъка на земята и направи крачка назад. Динко се свлече на земята. Там, където падна, се събра малка локвичка тъмна гъста кръв, в единия край на която изтичаше пихтиестата каша на мозъка. За момент погледът му се спря върху тази локвичка. Не беше виждал как изтича човешки мозък и не можеше да предполага колко безинтересна може да бъде една такава гледка. Седна на тротоара до трупа и се огледа. Късният следобед се беше увил в тъмнолилава пелерина, която внушаваше на способните да я видят бездънното спокойствие на приближаващата се вечност. Тя не идваше за Юмер и затова той се изправи за да си тръгне, но само на няколко крачки от тротоара усети леко докосване по гърба, обърна се и почувства острието на ножа да изгаря вътрешностите на стомаха му. Беше свинарчето на Динко. Малко, нисичко момче с по детски смешни лунички на лицето. Беше взело ножа на своя стопанин и го беше забило в стомаха на убиеца. Виждайки лицето му в разкъсващата болка Юмер го позна, намигна му и изгуби съзнание малко преди вечността да го подмине.

Това беше историята на белега, който изглеждаше като настъпан червей върху кожата му. Но Юнзиле нямаше как да знае тези подробности, защото единствените свидетели на това, което се беше случило бяха свинарчето на Динко, за което две години вече никой не беше чувал нищо и Ходжата, който незнайно как, съвсем случайно се беше оказал зад спирката. Пак той каза в съда, че Динко, докато си стоял, изведнъж извадил нож, без всякаква причина, посегнал на Юмер, който в ситуация на неизбежна самозащита пробил главата му. Това беше единственият разказ за случилото се, тъй като Юмер каза на Митко Полицая, когото търсиха близо половин ден и който дойде толкова пиян, че се наложи да чакат още толкова, докато дойде в състояние да разбере за какво са го извикали, че нищо не си спомня от случилото се. Тогава го прибраха в килера на една от съседните къщи, изчакаха седмица, докато се затвори раната му и го откараха в Града. Там след три дена съдията постанови, че подсъдимият няма вина, тъй като е защитавал собствения си живот от изблиците на един социопат, който със своето поведение е представлявал заплаха за цялото общество. Съдията изглеждаше твърде сериозен в избелялата тога и самоуверената си плешивост. Но, тъй като имаме труп с дупка в главата – продължи тогава съдията - подсъдимият се осъжда на условна присъда с минималния, предвиден в закона, изпитателен срок.
Сам подсъдимият не разбираше за какво точно говореше съдията, тъй като беше изключително впечатлен от асансьора в сградата, с който се качваха до съдебната зала на четвъртия етаж. Толкова се беше впечатлил от лъскавите копчета и огромният брой хора, които се побираха на това ограничено място, сливайки в едно миризмите си, както и от плавното возене, което създаваше у него усещането за възвишеност, че въобще не можа да заспи в килията на следствените. Постояно мислеше за предстоящото, за омайното чувство идващо от возенето с асансьора в сградата на Съда. Когато се върна вкъщи след трите дена на разследване и съд, той толкова развълнувано разказваше на сестра си и брат си впечатленията от вълшебството на преживяното, че всеки път, когато подхванеше темата, Юнзиле усещаше как стомахът й се свиваше на топка от вълнение за чудните неща в Града, които трябва да бъдат видяни.

Юмер беше отървал нивите на цялото село и когато всички се събраха да му благодарят, след като се върна от Града откри, че владее ново умение. Вземайки в ръка някои от моливите на Юнзиле, можеше да придава форма на вкуса, с който започваше всеки отделен ден. Всеки път преди слънчевите лъчи да надскочат върховете на обраслото с непроходима гора плато, той откъсваше лист от извехтялата тетрадка на сестричката си и започваше да скицира това, което усещаша под езика. След това прибираше листа в най-горното чекмедже на скрина и ако се случеше да му потрябва спомен за някой от изминалите дни, просто вкарваше ръката си в чекмеджето и не след дълго усещаше вкусът на отминалата го вечност, чрез която се проявяваше спомена на всичко, случило се в деня, който го интересуваше. Така Юмер познаваше изминалите дни. И така започна неговата първа крачка в живота на възрастните. Но това беше преди две години, а сега заедно с по-малкия си брат, беше при чешмата на разстреляните за да прибере от непоносимата жега сестра си Юнзиле и баща си Ахмед, който още се бавеше някъде.
(СЛЕДВА)
автор: KIA

кръщаване на кораба

2006-11-02T01:41:00.000-08:00

поканена за кръстница е една специална дама - Тъгата. учудващо, но бутилката все пак се счупи. на късмет ще да е; какво ли пък значи късмет в тези смутни времена?

надявам се, драги читателю, да имаш чести поводи да се отбиваш тук. тръгвайки си малко по-тъжен, разбери, че Тя е твоят дом. няма как да е иначе, тъй като явно и Тъгата, както и водата, е естествена среда на живот. и ако във втората е еволюирал организмът ти, то в първата дишат все по-живо кристалните ти усещания и мисъл.

до следващата неизплакана сълза!